Аарон Розенберг - Приливи на Мрака

— Бъдете сигурен… Ордата няма да спре в Стормуинд. Тя иска да завладее целия свят и притежава мощта и числеността да превърне мечтата си в реалност. Не им липсва и магия. Щом приключат с родната ми земя… — гласът му стана по-дълбок и груб, но той продължи: — Ще намерят начин да прекосят океана. И ще дойдат тук.

— Казвате, че трябва да се готвим за война? — промълви тихо Теренас.

Това не беше въпрос, но Лотар все пак отговори.

— Да — той се обърна и огледа събралите се хора. — Война за оцеляването на расата ни.

Оргрим Дуумхамър, вожд на клана Блекрок и Военачалник на Ордата наблюдаваше сцената. Той стоеше близо до центъра на Стормуинд, а навсякъде около него воините му унищожаваха някогашния славен град. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само разруха и опустошение. Сградите горяха, въпреки че бяха от камък. Улиците бяха затрупани с тела и камъни. Плочите бяха залети с кръв, която тук-там се събираше в локви. Чуваха се крясъци, означаващи, че някой оцелял е открит и бива измъчван.

Дуумхамър кимна. Това беше добре. Стормуинд бе величествен град и сериозна пречка. По едно време не беше сигурен дали ще успее да премине през огромните му стени и да пробие храбрата му защита. Въпреки огромното числено превъзходство на Ордата, човеците се биеха умело и решително. И Дуумхамър ги уважаваше заради това. Бяха достойни противници.

Но все пак бяха победени, както трябваше да бъдат победени всички — от мощта на орките. Градът бе завладян, защитниците му — убити или избягали, и сега земята им принадлежеше. Тази богата, плодородна земя, която толкова много наподобяваше родината им преди катаклизма. Преди Гул’дан и неговото безумие да я разрушат. Мислите на Дуумхамър помръкнаха и той стисна легендарния си чук. Гул’дан! Предателят, шаманът, който се превърна в уорлок, бе нанесъл повече щети, отколкото самият той струваше. Единствено отварянето на рифта към този нов свят го спаси от това да бъде разкъсан на парчета от събратята си. Но все пак този интригант бе успял да превърне дори това в свое преимущество. Беше успял да държи под контрол Блекхенд… или може би винаги го е правил.

Дуумхамър бе наблюдавал бившия си вожд с години и знаеше, че масивният оркски воин е по-умен, отколкото показваше. Но не достатъчно. И гъделичкайки егото му, Гул’дан бе успял да го подведе и да го манипулира. Дуумхамър бе сигурен, че той е стоял зад плана за обединението на клановете в Орда. А също и че Съветът му в сянка е управлявал задкулисно, съветвайки Блекхенд по начин, по който Военачалника да не разбере, че всъщност изпълнява техните заповеди.

Дуумхамър се усмихна. Поне това вече свърши. Той не бе доволен от нуждата да убие Блекхенд. Все пак беше заместник-командир на клана си и се беше заклел да го следва, а не да му се противопоставя. Но традицията позволяваше на всеки воин да предизвика вожда си на двубой за властта и Дуумхамър бе принуден да направи тази крачка. Спечели, защото беше убеден, че трябва, и когато разби черепа на Блекхенд, той пое властта не само на клана си, но и на Ордата. Остана му само да се справи със Съвета в сянка. И го направи с голямо удоволствие.

Споменът за това го караше да се усмихва. Малцина орки знаеха за съществуването на Съвета, а още по-малко знаеха кои са членовете му и къде се помещава. Но Дуумхамър бе съумял да се обърне към правилния информатор. Полуорката Гарона бе измъчвана, докато накрая призна къде се събира Съвета — без съмнение неоркската й кръв я правеше по-слаба, за да издържи на мъченията. Израженията на уорлоците, когато той нахлу и прекъсна срещата им, бяха безценни. И станаха още по-безценни, когато той продължи напред и започна да ги избива един по един. В онзи ден Дуумхамър разби властта на Съвета в сянка. Той нямаше да позволи да бъде манипулиран като Блекхенд. Сам щеше да избира битките си, сам щеше да прави планове, но не за да увеличи нечия власт, а за да осигури оцеляването на хората си.

Дуумхамър забеляза две фигури да вървят към него по широката окървавена улица. Сякаш ги бе призовал с мислите си. Единият беше по-нисък от средното за орк, а другият бе по-висок и със странна форма. Дуумхамър моментално ги позна и устните му се извиха покрай бивниците му в злорада усмивка.

— Изпълни ли задачата си? — извика той, когато Гул’дан и протежето му Чо’гал се приближиха.

Той не изпускаше от очи уорлока, удостоявайки с много кратък остър поглед тромавия му подчинен. Както повечето орки, Дуумхамър цял живот се беше бил с огри. Той бе отвратен, когато Блекхенд сключи съюз с чудовищните създания, макар и да признаваше ползата им в битка. Но така или иначе, нито ги харесваше, нито им вярваше. А Чо’гал бе по-ужасен от повечето. Той бе от онази рядка порода двуглави огри, които притежаваха повече разум от дивите си братя. Чо’гал бе магьосник по призвание и самата идея да бъде предоставена подобна мощ на огър изпълваше Дуумхамър с ужас. Освен това Чо’гал бе получил властта над клана Туайлайт Хамър и показваше фанатизма, присъщ на орките, които го следваха. Това правеше двуглавото същество още по-опасно. Дуумхамър нямаше да допусне да разкрие опасенията си, но винаги държеше здраво чука си в присъствието на огъра-магьосник.