Аарон Розенберг - Приливи на Мрака

Дуумхамър изръмжа.

— Досега не си показвал подчинение — отбеляза остро той. — Защо да вярвам, че си способен да го правиш сега?

— Защото се нуждаеш от мен — отвърна Гул’дан и изправи глава, за да срещне погледа на господаря си. — Унищожил си Съвета в сянка, да, и си поел властта над Ордата. Така да бъде. Блекхенд не беше достатъчно силен, за да ни води сам. Но ти си и затова нямаш нужда от Съвет — уорлокът облиза устни. — Но имаш нужда от уорлоците. Имаш нужда от магията ни, защото човеците владеят своя магия и без нас ще бъдете победени.

Той поклати глава.

— А са останали твърде малко уорлоци. Само аз, Чо’гал и шепа новаци. Прекалено съм ценен, за да ме убиеш само заради нуждата си от мъст.

Дуумхамър се озъби, но свали чука си. Известно време мълча и просто се взира в Гул’дан, а сивите му очи бяха изпълнени с омраза. Но накрая кимна.

— Това е така — призна той, макар че се наложи да прояви неистов самоконтрол, за да го направи. — И аз ще поставя нуждите на Ордата пред своите.

Дуумхамър оголи бивниците си.

— Ще ти позволя да живееш, Гул’дан, както и на малцината оцелели уорлоци. Но само докато се доказвате като полезни за народа ни.

— О, ще бъдем полезни — увери го Гул’дан, покланяйки се ниско. Умът му вече работеше. — Ще създам такива същества, каквито не си виждал досега, велики Дуумхамър… Воини, които ще следват само теб. С тяхната мощ и нашата магия ще смачкаме магьосниците в този свят, докато Ордата изравнява воините му със земята.

Дуумхамър кимна и вместо да се озъби, замислено се намръщи.

— Много добре — каза най-накрая той. — Обещаваш воини, които да се преборят с магията на човеците. Ще те държа отговорен за това.

Той се обърна и се оттегли, явно освобождавайки коварния уорлок. Воините също се оттеглиха, а Гул’дан остана на колене, заедно с Чо’гал, който не беше далеч от него. На уорлока му се стори, че чува смеха на отдалечаващите се орки.

„Проклет да е!“ — помисли си Гул’дан, гледайки как новият Военачалник се скрива в палатката си. „Проклет да е и този човешки магьосник!“ Гул’дан поклати глава. Може би трябваше да проклина собственото си нетърпение. Точно то го накара да навлезе в съзнанието на Медив и да потърси информацията, която магът му беше обещал, но така и не му предостави. И за лош късмет Гул’дан бе в съзнанието на Медив точно когато човекът умря и внезапното насилие отслаби духа му. Той беше попаднал в капан, без да може да се завърне в тялото си, без да осъзнава какво се случва наоколо. И това беше дало шанс на Дуумхамър да завземе властта.

Но сега най-сетне той бе буден. И отново можеше да се съсредоточи върху плановете си. Защото поне последният отчаян и опасен опит не се оказа напразен. Гул’дан бе получил необходимата информация. И скоро нямаше да има нужда нито от Дуумхамър, нито от Ордата. Скоро щеше да бъде властелин на всичко… без тях.

— Събери останалите — каза той на Чо’гал, стана на крака и разкърши тялото си.

Беше слаб, но щеше да се оправи. Нямаше време за губене.

— Наистина ще създам нов клан, но такъв, който да служи на моите цели и да ме защитава от гнева на Дуумхамър. Те ще бъдат Стормрийвър 13 13 Стормрийвър — Stormreaver (англ.) — storm (буря); reaver (грабител, разбойник). — Б.пр. и ще покажат на Ордата на какво са способни уорлоците, докато накрая дори Дуумхамър няма да може да отрече стойността им. Събери и своя клан.

Чо’гал беше вожд на клана Туайлайт Хамър 14 14 Туайлайт Хамър — Twilight Hammer (англ.) — twilight (здрач); hammer (чук). — Б.пр. , който беше обсебен от идеята за края на света и членовете му бяха яростни воини.

— Чака ни много работа.

Лотар не можа да сдържи удивлението си.

Стормуинд беше величествен град, с много кули и тераси, изваяни от здрави скали, които да устояват на ветровете и които бяха полирани до огледален блясък. Но и Столицата беше красива по свой начин. Не че беше същата като Стормуинд. Първо, нямаше такава височина. Но за сметка на това притежаваше елегантност. Тя се намираше над северния бряг на езеро Лордамиър и блестеше в бяло и сребро. Не беше блясъкът на Стормуинд, но все пак някак си блестеше… сякаш слънцето изгряваше от изящните сгради, вместо да насочва лъчите си към тях. Изглеждаше спокойна, мирна, почти свята.

— Това е славно място — каза Кадгар. — Но лично аз предпочитам малко повече топлина.

Той се извърна назад към южния бряг на езерото, където се издигаше втори град. Очертанията му наподобяваха Столицата, но този огледален образ изглеждаше по-екзотичен, а стените и кулите му бяха окъпани във виолетови и други топли нюанси.