Аарон Розенберг - Приливи на Мрака

— Още не съм, велики Дуумхамър — отвърна Гул’дан, когато спря до него.

Уорлокът изглеждаше залинял, но като цяло добре, като се има предвид, че бе прекарал в сън няколко месеца.

— Но поне успях да се отърся от всички ефекти на дългия си сън. И нося страхотни новини, които получих в това състояние.

— Така ли? Сънят ти те е дарил с мъдрост?

— Показа ми пътя към невероятна сила — призна Гул’дан, а бистрите му очи бяха изпълнени с алчност.

Но Дуумхамър знаеше, че това не е обикновена алчност, не и за женска, за хубава храна или богатство. Гул’дан мислеше единствено за сила и бе готов да направи всичко, за да я получи. Действията му в родния им свят бяха ясно свидетелство за това.

— Сила за теб или за Ордата? — попита Дуумхамър.

— И за двете — отвърна уорлокът. Гласът му се снижи до лукав шепот. — Видях място, неописуемо древно, по-старо дори от свещената планина в родината ни. То се намира дълбоко под вълните и в него се намира сила, която може да преобрази този свят. Можем да я получим и никой няма да може да ни се опълчи!

— Никой не може да ни се опълчи сега! — изрева Дуумхамър. — И предпочитам почтената сила на чука и секирата пред това магьосничество, което си открил. Спомни си какво причини на земята ни с твоите измами, какво причини на хората ни последния път! Няма да ти позволя да ги покваряваш повече или да петниш този нов свят, точно когато сме започнали да го завладяваме!

— Това е много по-голямо от желанията ти — отсече уорлокът, а избликът му пропъди последния намек от престореното му подчинение. — Съдбата ми лежи под водата и ти не можеш да ме спреш! Ордата е само първата стъпка от пътя на хората ни и аз съм този, който ще ги поведе отвъд този свят, а не ти!

— Внимавай, вещерче — отвърна Дуумхамър, допирайки леко чука си върху бузата на Гул’дан. — Спомни си какво се случи със Съвета ти в сянка. Мога още сега да ти строша черепа, пък да видим после къде лежи съдбата ти!

Той заплашително изгледа внушителния Чо’гал.

— И не си мисли, че това противно нещо ще те спаси — озъби се и вдигна високо чука си. После избухна в смях, когато огърът отстъпи, а по двете му лица се изписа искрен страх. — И преди съм убивал огри, убивал съм дори грон. Мога да го направя отново.

Дуумхамър се наведе по-близо.

— Твоите цели вече нямат никакво значение. От значение е само Ордата.

За миг той забеляза гневен блясък в очите на Гул’дан и помисли, че уорлокът може да не се предаде. И част от него се изпълни с радост. Както всички орки, Дуумхамър винаги се бе прекланял пред шаманите, но тези уорлоци бяха различни. Силата им идваше не от елементите или от духовете на предците, а от някакъв друг, ужасен източник. Точно тяхната магия превърна здравите кафяви орки в ужасни зелени същества, донесе смъртта на родния им свят и ги принуди да дойдат тук, за да оцелеят. Гул’дан беше техен водач, техен създател и засега най-мощният, най-лукавият и най-егоистичният от всички. Дуумхамър оценяваше ползата на уорлоците за Ордата, но все пак усещаше, че всички щяха да са много по-добре без тях. Може би Гул’дан видя това в очите му, защото гневът му с неохота се замени с предпазливост и уважение.

— Разбира се, велики Дуумхамър — каза уорлокът и склони глава. — Вие сте прав. Ордата трябва да бъде на първо място.

Той се усмихна, напълно превъзмогнал страха си, а гневът му явно бе изчезнал или поне за пореден път бе надълбоко скрит.

— Имам много идеи как да осигурим победите си. Но първо ще ви осигуря воините, които обещах — неудържими, но под ваш пълен контрол.

Дуумхамър бавно кимна.

— Много добре — изръмжа той. — Не бих пренебрегнал нищо, което може да подсигури успеха ни.

Той се обърна, освобождавайки уорлока и неговия лейтенант, а Гул’дан разбра намека, поклони се и се оттегли, плътно следван от Чо’гал. Дуумхамър знаеше, че трябва много внимателно да ги наблюдава. Гул’дан нямаше да преглътне толкова лесно обидата, нито пък щеше да позволи да бъде контролиран дълго време. Но докато прекрачи границата, магията му щеше да е от помощ и Дуумхамър щеше да се възползва от нея. Колкото по-скоро се справят със съпротивата, толкова по-бързо хората му ще могат да захвърлят оръжията, за да построят нови домове за семействата си.

Така замислен, той потърси един от лейтенантите си и най-накрая го откри в някогашна тържествена зала, където пируваше с каквото ядене и пиене бе открил.

— Зулухед!

Оркският шаман вдигна очи, когато Дуумхамър изкрещя името му, бързо се изправи и захвърли бокала и чинията пред себе си. Макар да беше стар, слаб и съсухрен, под проскубаните му сиви плитки все още проблясваха остри червено-кафяви очи.