Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Тъмните вежди на царя подскочиха.

— Няма да бъдеш кайд още дълго, ако продължаваш да поставяш нарежданията ми под въпрос. — Той кимна към вратата. — Вървете.

Мунтадир улови Али за раменете и буквално го завъртя и го побутна към изхода.

— Достатъчно, Зейди — изсъска тихичко.

Кроят нещо. На Али не му се искаше да вярва, че баща му е способен нарочно да подкладе толкова опасни слухове, но истина или не, не искаше шафитите да бъдат подмамени да се разбунтуват. Той ускори крачка по коридора. Колкото и да му се повдигаше от това, знаеше, че трябва да открие Рашид.

Мунтадир го сграбчи за китката.

— А, не, ахи. Днес няма да се отделиш от мен.

— Трябва да взема едни документи от Цитаделата.

Мунтадир го изгледа продължително. Твърде продължително. А после сви рамене.

— Ами добре, да вървим.

— Не е нужно да идваш.

— Нима? — Мунтадир скръсти ръце. — И къде ще отидеш? Просто в Цитаделата и обратно, самичък, без да се срещнеш с никого… не , Ализейд — сопна се той и улови брадичката му, когато Али извърна очи, неспособен да срещне подозрителния поглед на по-големия си брат. — Погледни ме, когато ти говоря.

Групичка бъбрещи си придворни се появиха иззад ъгъла на коридора и Мунтадир свали ръка и се отдръпна от Али, докато те отминат.

В мига, в който мъжете се отдалечиха, гневът се завърна върху лицето му.

— Ти, глупако. Изобщо не те бива в лъжите, знаеш ли? — Замълча за миг и въздъхна подразнено. — Ела с мен.

Стисна Али за ръката и го задърпа в обратната посока на онази, в която се бяха отдалечили придворните, през един вход за прислугата близо до кухненските помещения. Прекалено уплашен, за да възрази, Али не продума, докато брат му не спря пред една невзрачна ниша, където вдигна ръка и прошепна някакво заклинание.

От повърхността на нишата се надигна пушек и тя изчезна, разкривайки каменни стъпала, губещи се в мрака.

Али преглътна.

— Ще ме убиеш ли?

Не беше изцяло шега.

Мунтадир го изгледа яростно.

— Не, ахи. Ще те спася.

Брат му го поведе по един главозамайващ път по стълбите и през пусти коридори, все по-надолу и по-надолу, докато Али вече беше убеден, че не е възможно все още да са в двореца. Нямаше факли; единствената светлина идваше от шепата пламъци, които Мунтадир беше измагьосал. Светлината им танцуваше по гладките влажни стени, карайки Али да си дава неприятно ясно сметка колко тесен бе коридорът. Въздухът беше тежък и миришеше на плесен и влажна пръст.

— Под езерото ли сме?

— Вероятно.

Али потрепери. Намираха се под земята и под водата? Опита се да не мисли за тежестта на камъни и пръст, и вода над главата си, ала сърцето му препускаше. Повечето чистокръвни джинове бяха пословични със страха си от тесни пространства и той с нищо не беше различен. Нито пък брат му, ако се съдеше по пресекливото му дишане.

— Къде отиваме? — осмели се да попита най-сетне.

— Да видиш с очите си, е по-добро от всяко описание — отвърна Мунтадир. — Не се тревожи, почти стигнахме.

Няколко мига по-късно коридорът свърши рязко пред дебела двукрила дървена врата, която едва стигаше до брадичката на Али. Не се виждаше брава или дръжка, нищо, което да издава как се отваря.

Мунтадир протегна рязко ръка, когато Али посегна към нея.

— Не така — предупреди го. — Дай ми зулфикара си.

— Няма да ми прережеш гърлото и да ме оставиш в това прокълнато място, нали?

— Не ме изкушавай — заяви Мунтадир глухо. Взе зулфикара, наведе се и прокара леко острието по глезена си. Допря длан до раната и върна оръжието на брат си. — Твой ред е. Вземи кръв от място, където абба няма да забележи. Ще ме убие, ако открие, че съм те довел тук.

Али се намръщи, но последва примера на брат си.

— А сега какво?

— Сложи ръката си ето тук.

Мунтадир посочи два мръсни медни печата върху вратата и двамата допряха окървавени длани до тях. Древната врата се отвори с облаче от прах, разкривайки мрак от другата си страна. Мунтадир прекрачи прага и вдигна пламъците в шепата си.

Али се пъхна под ниския свод и го последва. Брат му замахна с ръка, разпръсквайки пламъците, които запалиха факлите по стените, огрявайки огромна пещера, издялана грубо в основите на града. Али направи още една крачка по меката песъчлива земя и запуши нос. Пещерата вонеше и когато очите му привикнаха с тъмнината, той застина.

Подът беше покрит с ковчези. Десетки ковчези, осъзна, докато брат му запалваше друга факла. Някои бяха грижливо наредени в редици от еднакви саркофази, други бяха купчини небрежно нахвърляни дървени кутии. Не миришеше на плесен. А на разложение. Силно стипчивият мирис на пепеливото разложение на джинове.