Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Да вървим — подкани той Каве. — Аз съм му син. Мен ще приеме.

— Царят не може да ви приеме точно сега, принце.

Бузите на Али пламнаха, когато стражът му отказа учтиво. Каве се закашля в шепите си в неумел опит да прикрие смеха си. Али се взря в дървената врата, засрамен и подразнен. Баща му отказваше да приеме великия везир, а сега бе прекалено зает и за своя кайд?

— Това е нелепо.

Той мина покрай стража и блъсна вратата. Не го беше грижа какви порочни занимания прекъсва.

Ала онова, което го посрещна, не беше групичката сладострастни наложници, пърхащи с мигли, които очакваше, а шепа мъже, скупчени около писалището на баща му: Мунтадир, Абу Нувас и колкото и да бе странно, непознат мъж с вид на шафит, облечен в опърпана кафява роба и бял тюрбан с петна от пот.

Царят вдигна поглед, видимо изненадан.

— Ализейд… подранил си.

Подраним съм за какво? Али примига, опитвайки се да запази присъствие на духа.

— Аз… ъ, съжалявам, не знаех, че…

Той не довърши. Заговорничите? Ако се съдеше по това колко бързо се изправиха мъжете, когато той влезе в стаята, първото му впечатление определено беше за заговорничене. Шафитският мъж наведе очи, минавайки зад Абу Нувас, сякаш не искаше да го видят.

Каве също пристъпи в стаята.

— Простете ни, Ваше величество, но има един належащ въпрос…

— Да, получих съобщението ти, велики везирю — прекъсна го царят. — Ще се погрижа за това.

— О. — Каве се загърни под изпепеляващия поглед на царя. — Просто се боя дали…

— Казах, че ще се погрижа. Можеш да си вървиш.

На Али почти му дожаля за Каве, докато той излизаше забързано от стаята. Без да обръща внимание на по-малкия си син, Гасан кимна на Абу Нувас.

— Значи, се разбрахме?

— Да, господарю. — Гласът на Абу Нувас беше мрачен.

Царят насочи вниманието си към шафитския мъж.

— А ако те заловят…

Мъжът просто се поклони и Гасан кимна.

— Добре, и двамата можете да си вървите. — Погледна към Али и лицето му стана кораво. — Ела — нареди, преминавайки на гезирски. — Седни.

Али беше влязъл като кайд, но сега се чувстваше като момче, чакащо да го нахокат. Настани се на простичкия стол срещу баща си. Едва сега забеляза, че царят беше облечен в церемониални черни одежди и тюрбан с цвета на скъпоценни камъни, което беше странно. Дворът заседаваше по-късно този следобед, а баща му обикновено не се обличаше така, освен ако не очакваше да си има работа с поданиците си. Чаша зелено кафе, от която се вдигаше пара, стоеше до украсената му със скъпоценни камъни ръка, а купчината със свитъци изглеждаше по-разхвърляна от обикновено. Върху каквото и да работеше, очевидно беше зает с него от доста време.

Мунтадир заобиколи бюрото и кимна към чашата.

— Да я отнеса ли, преди да си го замерил с нея?

Али се размърда неспокойно под строгия поглед на баща си, потискайки надигналата се паника.

— Какво съм направил?

— Очевидно почти нищо. — Гасан потропа с пръсти по разпилените листове. — Преглеждах докладите на Абу Нувас за твоето… време като кайд.

Али се дръпна назад.

— Има доклади? — Досетил се бе, че Абу Нувас го следи, но върху бюрото имаше достатъчно хартия, за да опише подробно историята на Девабад. — Не знаех, че си му наредил да ме следи.

— Естествено, че му наредих да те следи — изсумтя Гасан. — Наистина ли мислеше, че просто ей така ще възложа пълния контрол върху сигурността на града на непълнолетния си син, който страшно го бива във вземането на лоши решения?

— Да разбирам, че докладите не са ласкателни?

Мунтадир потръпна, а лицето на баща му потъмня.

— Надявам се да запазиш чувството си за хумор, Ализейд, когато те изпратя в някой мизерен гарнизон в пясъците на Сахара. — Той сграбчи ядосано наръч листове. — От теб се очакваше да издириш останалите членове на „Танзим” и да дадеш урок на шафитите. А ето че тъмницата ни си е почти празна и не виждам никакви признаци арестите да са се увеличили, нито пък гоненето от квартири. Какво стана с новите разпоредби за шафитите? Не трябваше ли половината от тях да се озоват на улицата?

Значи, Рашид беше прав миналата нощ, когато бе казал, че Гасан скоро ще осъзнае, че Али не прилага новите закони. Али се опита да намери думи.

— Не е ли хубаво, че затворът е празен? След екзекуцията на Анас нямаше масови прояви на насилие, престъпленията не се увеличиха… не мога да арестувам хората за неща, които не правят.

— В такъв случай би трябвало да ги провокираш. Казах ти, че искам да бъдат премахнати. Ти си кайдът. Ти си отговорен за това да измислиш как да изпълниш нарежданията ми.