Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Приближи се безмълвно до ръба на гемията. Дара я последва.

— Да — каза той. — Месингът най-добре задържа магиите, използвани при построяването на града.

Очите на Нахри се плъзнаха по стената. Наближаваха пристанище с каменни кейове и докове, които изглеждаха достатъчно големи, за да поберат и франкската, и османската флота. Масивен, съвършено издялан каменен покрив, поддържан от огромни колони, закриваше по-голямата част от мястото.

Когато лодката дойде по-близо, Нахри забеляза, че върху месинговата повърхност имаше изкусно гравирани фигури — десетки мъже и жени, облечени в древен стил, който тя не познаваше, с плоски шапчици върху къдравите коси. Някои стояха и сочеха, държащи в ръцете си разгънати свитъци и везни. Други просто си седяха, с отворени длани и спокойни забулени лица.

— Господи — прошепна Нахри.

Очите й се разшириха, когато дойдоха по-близо; месингови статуи на същите фигури се надвесиха над лодката.

Усмивка, каквато Нахри не бе виждала никога, огря лицето на Дара, докато той съзерцаваше града. Бузите му бяха пламнали от вълнение, а когато обърна глава към нея, очите му бяха толкова ярки, че Нахри едва можеше да срещне погледа му.

— Твоите предшественици, Бану Нахида. — Той посочи статуите, а после долепи длани и се поклони. — Добре дошла в Девабад.

Али тръсна купчината листове върху бюрото, при което едва не събори чашата си с чай.

— Тези доклади са лъжа, Абу Зебала. Ти си санитарният инспектор на града. Обясни ми защо Кварталът на девите само дето не свети, докато онзи ден в Сахрейнския район един мъж е бил смазан под рухнала купчина боклук.

Гезирският чиновник, застанал пред него, се усмихна угоднически.

— Братовчеде…

— Не съм ти братовчед.

Строго погледнато, не беше вярно, но това, че имаха един и същи прапрадядо, бе причината Абу Зебала да заема настоящия си пост. Това нямаше да му помогне да се измъкне от отговора на този въпрос.

— Принце — поправи се Абу Зебала снизходително. — Разследвам инцидента. Било е младо момче, не е трябвало да си играе в боклука. В действителност обвинявам родителите му, задето не са…

— Бил е на двеста осемдесет и една години, глупако.

— А. — Абу Зебала примига. — Така ли? — Той преглътна и Али го загледа как премисля следващата си лъжа. — Така или иначе… идеята за еднакво разпределение на хигиенните услуги между племената е остаряла.

— Моля?

Абу Зебала долепи длани.

— Девите високо ценят чистотата. Целият им култ към огъня е именно за това, за чистотата, нали така? Ала сахрейнците? — Поклати глава с разочаровано изражение. — Хайде сега. Всички знаят, че онези западни варвари на драго сърце биха се задушили в собствената си мръсотия. Ако чистотата е достатъчно важна за девите, та да й сложат цена… кой съм аз да им откажа?

Али присви очи, докато разплиташе думите на Абу Зебала.

— Наистина ли току-що призна, че си приемал подкупи?

Другият мъж нямаше дори достойнството да изглежда засрамен.

— Не бих го нарекъл подкуп…

— Достатъчно. — Али му бутна обратно докладите. — Искам да ги поправиш. За всички квартали ще важат едни и същи правила за събиране на боклука и метене на улиците. Ако не бъде сторено до края на седмицата, ще бъдеш уволнен и изпратен обратно в Ам Гезира.

Абу Зебала понечи да възрази, но Али вдигна ръка толкова рязко, че другият мъж потръпна.

— Върви си. И ако те чуя отново да говориш за подобна поквара, ще ти отрежа езика, за да не го каже за трети път.

Не го мислеше наистина; просто беше изтощен и раздразнен. Ала снизходителната усмивка на Абу Зебала се изпари и той пребледня. Кимна и побърза да си тръгне, а сандалите му тракаха, докато тичаше надолу по стъпалата.

Това не беше хубаво. Али въздъхна и отиде до прозореца. Само че нямаше търпение с мъже като Абу Зебала. Не и след миналата нощ.

Един ферибот прекосяваше спокойните води на далечното езеро, ярката слънчева светлина се отразяваше от черно-златния му корпус. Беше хубав ден за плаване. Който и да се намираше на борда на гемията, беше късметлия, помисли си Али; когато за последно беше прекосил езерото, беше валял толкова проливен дъжд, че се бе страхувал да не потънат.

Той се прозя; изтощението отново протегна пръсти към него. Миналата нощ не се беше върнал в двореца — беше неспособен да понесе мисълта да види разкошния си апартамент или да се натъкне на семейството си, онези, които от „Танзим” искаха да предаде — след злощастната среща в сиропиталището. Само че почти не беше спал в кабинета си; в действителност почти не беше спал от нощта, в която бе последвал Анас в Квартала на девите.