Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Мъжете в робите са аяанлийци — обясни Дара. — Вероятно търговци на сол, ако се съди по товара им. Другият мъж е гезирец. — Той присви очи срещу лодкаря. — Вероятно един от агентите на царя, макар че определено няма особено официален вид — добави презрително и хвърли поглед към Нахри. — Когато се приближим, закрий лицето си с шала си… с каквото е останало от него.

— Защо?

— Защото никой дев не би пътувал заедно с един шафит — заяви той направо. — Или поне по мое време беше така. Не искам да привличаме внимание. — Взе малко кал от левия си ръкав и го размаза внимателно върху бузата си, за да прикрие татуировката. — Върни ми робата. Трябва да скрия белезите върху ръцете си.

Нахри съблече дрехата и му я подаде.

— Мислиш ли, че ще те разпознаят?

— Рано или късно. Но очевидно съм принуден да избирам между това да ме арестуват в Девабад или да се върна при река Гозан, за да бъда убит от мариди и перита заради някакво неизвестно ми провинение. — Той уви края на тюрбана около челюстта си. — Мисля да си опитам късмета с джиновете.

Нахри придърпа шала пред лицето си.

Когато стигнаха до гемията, мъжете все още се караха. Езикът им беше груб и звучеше като смесица от всички езици, които Нахри беше чувала по базарите.

— Царят ще научи за това и още как! — заяви един от аяанлийските търговци, размахвайки парче пергамент в краката на лодкаря. — Имаме договор от двореца за превоз!

Нахри ги гледаше със страхопочитание. Всички аяанлийци бяха с поне две глави по-високи от нея, ярките им синьо-зелени одежди плющяха като птици. Очите им бяха златни, но без жълтата суровост на ифритите. Беше напълно запленена; не беше нужно дори да ги докосне, за да почувства живота и енергията, кипящи току под кожата им. Чуваше дишането им, усещаше огромните дробове, които се изпълваха и пухтяха като ковашки мехове. Ударите на сърцата им бяха като сватбени барабани.

Гезирският лодкар съвсем не беше толкова впечатляващ, макар че това може би се дължеше на прегърбената му стойка и покритата с петна туника. Той изпусна дълга струя черен дим и оранжеви искри, поклащайки лулата между дългите си пръсти.

— Хубава хартийка — провлачи, махвайки към договора на търговците. — Навярно би могла да ви послужи вместо сал, ако не искате да платите моята цена.

Нахри оцени логиката му, но Дара не изглеждаше впечатлен. Пристъпи напред и те най-сетне го забелязаха.

— И каква е тази цена?

Лодкарят го изгледа изненадано.

— Девите поклонници не плащат, глупако. — Той се ухили злобно срещу аяанлийците. — Виж, крокодилите…

Другият джин вдигна рязко ръка и около пръстите му се увиха искри.

— Осмеляваш се да ни обиждаш, ти, с твоята рядка кръв и размътена от вълните…

Дара поведе внимателно Нахри към другата част на лодката.

— Може да им отнеме известно време — обясни, докато поемаха нагоре по тясната боядисана рампа.

— Звучат така, сякаш ще се избият.

Нахри хвърли поглед назад тъкмо когато един от аяанлийските търговци заудря с дълга дървена тояга по корпуса на гемията. Гезирският капитан избухна в смях.

— В крайна сметка ще се разберат за цената. Ако щеш, вярвай, но племената им всъщност са съюзници. Макар че, разбира се, докато девите бяха на власт, всички пътуваха безплатно.

Нахри долови самодоволна нотка в гласа му и въздъхна. Нещо й подсказваше, че в сравнение с дрязгите между различните племена на джиновете войната между турците и франките щеше да изглежда направо дружелюбна.

Ала колкото и заплашителна да беше разправията им, капитанът и търговците очевидно най-сетне успяха да се споразумеят за цената, защото, преди Нахри да разбере какво става, вече въвеждаха камилите в корема на гемията. Съдът се люлееше и скърцаше при всяка крачка, гредите му протестираха. Пред очите на Нахри търговците се настаниха в другия край, кръстосвайки изящно дългите си крака под обемистите си роби.

Капитанът скочи на борда и прибра рампата със силен грохот. Стомахът на Нахри играеше от притеснение. Пред очите й капитанът извади къса пръчка от препаската си; завъртя я в ръцете си и тя започна да се издължава.

Нахри се намръщи и надникна над ръба на гемията. Все още бяха на брега.

— Не трябва ли да сме във водата?

Дара поклати глава.

— О, не. Пътниците се качват единствено от сушата. Прекалено е рисковано иначе.

— Рисковано?

— Маридите проклеха това езеро преди векове. Ако потопиш само един пръст във водата, тя ще те грабне, ще те разкъса на парченца и ще ги пръсне по всички места, които са минавали някога през ума ти.