Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Достатъчно — намеси се Фатумай. — Знам, че си страстно отдаден на каузата, Рашид, но да настояваш едно момче, което дори не е наближило първия си четвърт век, да предаде семейството си, за да не бъде прокълнато, никому няма да помогне. — Тя въздъхна уморено, потропвайки с пръсти по бастуна си. — Това не е нещо, което трябва да бъде решено тази вечер. Помисли върху онова, което ти казахме, принце. Върху онова, което чу и видя тук.

Али примига невярващо и се огледа неспокойно между тях.

— Пускате ме да си отида?

— Пускам те да си отидеш.

Хано зяпна.

— Полудя ли? Ще изтича право при своя абба! До зазоряване всички ни ще арестуват!

— Не, няма да го направи. — Фатумай срещна погледа му, лицето й имаше преценяващо изражение. — Твърде добре знае каква ще бъде цената. Баща му ще дойде за семействата, за съседите ни… толкова много невинни шафити. А ако той е момчето, за което Анас говореше с такава топлота, онова, на което възлагаше такива надежди… — Тя впи настойчив поглед в Али. — Той няма да рискува нещо такова.

От думите й по гърба на Али полази тръпка. Права беше: действително знаеше каква бе цената. Ако Гасан разбереше за парите, ако след това заподозреше, че някой би могъл да научи, че един принц от Кахтаните е подпомагал със средства „Танзим”… улиците на Девабад щяха да бъдат удавени от шафитска кръв.

И не само шафитска. Али нямаше да бъде първият неудобен принц, когото бяха премахнали. О, щяха да го направят внимателно, по всяка вероятност — възможно най-бързо и безболезнено… баща му не беше жесток. Злополука. Нещо, което не би събудило твърде големи подозрения у влиятелното семейство на майка му. Ала щеше да се случи. Гасан приемаше царуването си много сериозно и мирът и сигурността на Девабад бяха по-важни от живота на Али.

Това не беше цена, която Али бе готов да плати.

Устата му, когато се опита да отговори, беше пресъхнала.

— Нищо няма да кажа — обеща. — Но приключих с „Танзим”.

Фатумай не изглеждаше ни най-малко притеснена.

— Ще видим, брат Ализейд. — Тя сви рамене. — Аллаху алам.

Изрече човешките свещени думи по-добре, отколкото чистокръвният език на Али би могъл да го направи някога, и той потрепери неволно от увереността в гласа й, от фразата, целяща да демонстрира безсмислието на хорската самоувереност.

Бог знае най-добре.

Беше като да прекрачат през невидима врата във въздуха. В един момент Нахри и Дара се катереха през тъмни дюни, а в следващия се озоваха в напълно нов свят, тъмната река и прашните равнини бяха заменени от малка долчинка в тиха планинска гора. Въздухът беше топъл и влажен, напоен с мирис на мъзга и окапали листа.

Дара пусна внимателно Нахри върху късче от земята, покрито с мек мъх. Тя пое голяма глътка от хладния чист въздух, преди да се обърне рязко към него.

— Трябва да се върнем — настоя, блъскайки го по раменете. От реката нямаше и следа, макар че между дърветата виждаше нещо синьо да проблясва в далечината. Море навярно; изглеждаше огромно. Размаха ръце във въздуха, мъчейки се да открие пътя до другата страна. — Как да го направя? Трябва да го доведем, преди…

— По всяка вероятност вече е мъртъв — прекъсна я Дара. — От онова, което съм чувал за перитата… — Гласът му секна. — Наказанията им са бързи.

Той ни спаси живота. Нахри усети, че й се повдига. Избърса яростно сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Как можа да го оставиш там? Него трябваше да пренесеш, не мен!

— Аз… — Дара се извърна със задавен хлип и изведнъж се свлече върху голям, покрит с мъх камък. Отпусна глава в ръцете си. Бурените, които го заобикаляха, започнаха да почерняват, мъглива горещина се надигна на вълни над скалата. — Не можех, Нахри. Единствено онези, в чиито вени тече нашата кръв, могат да прекрачат прага.

— Трябваше да опитаме да му помогнем. Да се бием…

— Как? — Дара вдигна очи. Те бяха помътнели от скръб, ала изражението му беше решително. — Видя какво направи маридът с реката, видя как Хайзур се бори с него. — Устните му се свиха мрачно. — В сравнение с маридите и перитата, ние сме насекоми. А Хайзур беше прав, че трябваше да те заведа на безопасно място.

Нахри се облегна на едно криво дърво, струваше й се, че всеки момент и тя ще рухне.

— Какво се случи с ифритите според теб? — попита най-сетне.

— Ако на този свят има някаква справедливост, са се разбили върху скалите и са се удавили — процеди Дара. — Онази… жена — каза с презрение. — Именно тя ме превърна в роб. Видях лицето й в спомена, който ти пробуди.