Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Али се размина на косъм от двама мъже, които се пазаряха за една блещукаща златна ябълка. Самаркандска ябълка, разпозна я Али; немалко джинове се кълняха, че дори една хапка от самаркандска ябълка е толкова ефикасна, колкото и допирът на някой Нахид. Въпреки че тохаристанският му не беше много добър, Али долови умолителни нотки в гласа на купувача и хвърли поглед назад. Метални израстъци с ръждив цвят покриваха лицето му, а лявата му ръка завършваше с чукан.

Али потрепери. Желязно натравяне. Не беше особено рядко заболяване, особено сред пътуващите джинове, на които се случваше да пият от някой поток, без да си дадат сметка, че бреговете му са богати на смъртоносния метал. Желязото се натрупваше в кръвта с години, преди да удари жестоко и без предупреждение, карайки крайници и кожа да атрофират. Бързо и смъртоносно, то все пак можеше да бъде излекувано с лекота само с едно посещение при някой Нахид.

Само че вече нямаше Нахиди. А тази ябълка нямаше да помогне на обречения мъж, също както и останалите „лекове”, пробутвани на отчаяните джинове от безскрупулни мошеници. Нямаше заместител за един нахидски лечител и това бе мрачна истина, за която повечето хора, включително и Али, предпочитаха да не мислят. Той извърна очи.

Отекна гръм, странно далечен. Навярно отвъд завесата, скриваща града, се задаваше буря. Али вървеше с наведена глава, надявайки се да избегне както дъжда, така и любопитните погледи на минувачите. Дори и без униформа, ръстът и царската му премяна го издаваха, предизвиквайки сепнати селями и припрени поклони.

Когато стигнаха едно разклонение в главния път, Али видя поразителен паметник, два пъти по-висок от него, изработен от изгладен от времето пясъчник, във формата на издължена купа, наподобяващ лодка, поставена върху кърмата си. Горната част бе започнала да се рони, но докато минаваха покрай него, Али зърна наскоро сложен тамян в основата му. Малка маслена лампа гореше вътре и хвърляше треперлива светлина върху дълъг списък с имена, изписани на тохаристанската азбука.

Паметник на Ки-зи. Али усети, че го полазват тръпки при спомена за съдбата на злочестия град. На кой афшин бе дело онова зверство? Арташ? Или пък Дараявахуш? Али се намръщи, мъчейки се да си спомни уроците по история. Дараявахуш, разбира се; това бе причината да започнат да го наричат Бича. Прякор, на който онзи дяволски дев се беше отдал напълно, ако се съдеше по ужасите, които бе извършил по-късно по време на въстанието.

Али отново хвърли поглед към паметника. Цветята в него бяха свежи, което никак не го изненада. Паметта на хората му беше дълга и онова, което се бе случило в Ки-зи, не бе нещо, което можеше да бъде забравено лесно.

Най-сетне Рашид спря пред скромна двуетажна постройка. Не беше особено впечатляваща; керемидите бяха напукани и покрити с черна плесен, отпред бяха пръснати увяхващи растения в изпотрошени саксии.

Секретарят му почука леко на вратата. Млада жена я отвори и го дари с уморена усмивка, която изчезна в мига, в който зърна Али.

Тя се поклони.

— Принц Ализейд! Аз… мир вам — изпелтечи тя; говореше джинистански със силния акцент на девабадската работническа класа.

— Всъщност можеш да го наричаш кайд — поправи я Рашид. — Поне засега. — В гласа му имаше развеселени нотки. — Може ли да влезем, сестро?

— Разбира се. — Жената отвори вратата по-широко. — Ще приготвя чай.

— Благодаря ти. И моля те, съобщи на сестра Фатумай, че сме тук. Ще бъда отзад. Искам да покажа нещо на кайда.

Така ли? Обзет от любопитство, Али го последва безмълвно по един тъмен коридор. Сиропиталището изглеждаше чисто (подовете бяха захабени, ала добре изтъркани), но ужасно западнало. Вода капеше в тенджери от продънения покрив, плесен покриваше книгите, подредени грижливо в една малка класна стая. Малкото играчки, които видя, бяха тъжна гледка: животински кости, изваяни във фигурки за игра, закърпени кукли и топка, направена от парцали.

Когато свиха зад ъгъла, Али чу ужасна раздираща кашлица и се огледа. Коридорът беше тъмен, но все пак зърна неясните очертания на възрастна жена, която поддържаше едно мършаво момче върху избеляла възглавница. То отново се закашля — раздиращ звук, накъсван от задавени хлипове.

Жената разтърка гърба на момчето, докато то се бореше за въздух.

— Всичко е наред, миличък — чу я да казва тихо Али, когато момчето отново се закашля, поднасяйки към устните му чаша, от която се вдигаше пара. — Пийни си малко. Ще се почувстваш по-добре.