Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Възползвайки се от разсеяното му бръщолевене, Нахри положи длан върху един от циреите. Той издаде съскащ звук и се вледени под допира й, а после стана двойно по-голям. Перито изскимтя и тя се дръпна.

— Извинявай — побърза да каже. — Никога не съм лекувала нещо като теб.

— Не можеш да го сториш и сега — меко каза той. Прокашля се и повдигна глава, наострил уши като котка. — Трябва да си вървиш. Моите хора идват. Маридът също ще се върне.

— Няма да те изоставя — заяви Дара твърдо. — Нахри може да пресече прага и без мен.

— Не Нахри искат те.

Ярките очи на Дара се разшириха и той се огледа наоколо, сякаш очакваше да види още някой, освен тях тримата.

— М-мен? — заекна. — Не разбирам. Та аз съм никой както за твоята раса, така и за маридите!

Хайзур поклати глава в същия миг, в който пронизителният крясък на едра птица проряза въздуха.

— Върви. Моля те… — изхриптя той.

— Не. — Гласът на Дара потрепери. — Хайзур, не мога да те изоставя. Ти спаси живота, душата ми.

— Тогава направи същото за някой друг. — Хайзур изшумоля с прекършените си крила и махна към небето. — Това, което се задава, е свръх силите и на двама ви. Спаси своята Нахида, афшине. То е твой дълг.

Беше, сякаш му бяха направили магия — пред очите на Нахри Дара преглътна, а после кимна; всяка следа от чувство се изпари от лицето му. Той положи внимателно перито на земята.

— Толкова съжалявам, стари приятелю.

— Какво правиш? — възкликна Нахри. — Помогни му да стане. Трябва да… Дара! — изкрещя тя, когато девът я вдигна и я метна през рамо. — Недей! Не можем да го оставим тук! — Срита го в гърдите с коляно, мъчейки се да се оттласне от гърба му, ала хватката му беше прекалено здрава. — Хайзур! — изпищя, улавяйки погледа на раненото пери.

Хайзур я изгледа дълго и печално, преди отново да вдигне очи към небето. Четири черни фигури се появиха над канарите. Вятърът се усили, изпълвайки въздуха с остри камъчета. Нахри видя как перито потръпна и закри лице с едно съсухрено крило, за да се предпази.

— Хайзур! — Отново изрита Дара, но той само ускори крачка, мъчейки се да се изкатери по една пясъчна дюна, все така носейки я през рамо. — Дара, моля те! Дара, недей…

А после вече не виждаше Хайзур.

Али почувства, че му олеква, докато отиваше към майдана, окрилен от добрите думи на Джамшид. Мина през Агниваншийската порта; разпръснатите й маслени лампи създаваха усещането, че пътува през съзвездие. Пред него майданът беше притихнал, нощните песни на насекомите бяха заменили звука на музиката и пиянското веселие, които бе оставил зад себе си. Хладен ветрец разпиляваше парченца боклук и мъртви листа по древния калдъръм.

Един мъж стоеше до шадравана. Рашид. Али го разпозна, макар секретарят му да не беше с униформа, облечен вместо това с безлична тъмна роба и тъмносив тюрбан.

— Мир вам, кайд — поздрави го, когато Али се приближи.

— И на теб. Прости ми, мислех, че тази вечер нямаме повече работа.

— О, не! — увери го Рашид. — Или поне нищо официално. — Усмихна се и зъбите му проблеснаха ярко в мрака. — Надявам се да ми простите дързостта. Не исках да ви откъсна от забавленията ви за вечерта.

Али направи физиономия.

— Няма за какво да се извиняваш, повярвай ми.

Рашид отново се усмихна.

— Добре. — Той махна към Тохаристанската порта. — Отивам да се видя с един стар приятел в Квартала на тохаристанците и ми хрумна, че може би ще искате да дойдете с мен. Споменахте, че ви се ще да видите повече от града.

Беше мило, макар и мъничко странно предложение. Али беше царски син; не беше някой, когото каниш небрежно на чай.

— Сигурен ли си? Не бих искал да се натрапвам.

— Нищо подобно. Приятелят ми държи малко сиропиталище. В действителност, помислих си, че би било добре един Кахтани да бъде видян там. Напоследък имат трудности. — Рашид сви рамене. — Разбира се, вие си решавате. Знам, че сте имали дълъг ден.

Така бе, но освен това беше и заинтригуван.

— Много би ми харесало. — Той отвърна на усмивката на Рашид. — Да вървим.

Докато стигнат в сърцето на Квартала на тохаристанците, облаци бяха закрили луната, донасяйки ситен дъждец, ала това не можеше да прогони забавляващите се и пазаруващи тълпи. Невръстни джинове се гонеха в множеството, тичаха след домашните любимци от дим, които си бяха измагьосали, докато родителите им клюкарстваха под металните навеси, вдигнати набързо, за да ги предпазят от дъжда. Звукът на дъждовните капки, трополящи по очуканите месингови повърхности, отекваше из квартала. Стъклени кълба, пълни с омагьосан огън, висяха пред магазините, отразявайки локвите и главозамайващото изобилие от цветове по оживената улица.