Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Скръбта му порази Нахри. Дара беше казал, че ифритите са демони. Изобщо не би предположила, че ги е грижа един за друг, още по-малко пък — толкова дълбоко.

Риданията на ифрита секнаха, когато погледът му се спря върху нея, и омраза изпълни златните му очи.

— Ти, долна вещице! — процеди обвинително, изправяйки се на крака. — Трябваше да ти видя сметката в Кайро!

Кайро… Нахри отстъпи назад, докато водата не й стигна до кръста. Басима. Той бе онзи, който бе обладал Басима, онзи, който бе обрекъл момиченцето на смърт и бе насъскал гулите против тях. Пръстите й потръпнаха върху камата.

Той се хвърли напред, но Аешма го сграбчи и го метна на земята.

— Не! Сключихме сделка.

Кльощавият ифрит скочи на крака и отново опита да се добере до нея, зъбейки се и съскайки, докато се мъчеше да се отскубне от хватката на Аешма. Пръстта под краката му хвърляше искри.

— Дяволът да вземе сделката ти! Тя го отрови с кръвта си… Ще й изтръгна дробовете и ще смеля душата й на прах!

— Достатъчно! — Аешма отново го хвърли на земята и вдигна боздугана си. — Момичето е под моя закрила. — Вдигна поглед и срещна очите на Нахри. Лицето му беше придобило много по-студено изражение. — Но не и робът. Ако Маниже е искала кървавия си Бич, трябваше да ни каже. — Той свали оръжието си и направи знак към Дара. — Твой е, Визареш.

— Почакайте! — изкрещя Нахри, докато кльощавият ифрит се нахвърляше върху Дара.

Дара го удари през лицето с лъка си, ала тогава Кандиша, по-едра и от двамата мъже, сграбчи Дара за гърлото и го повдигна от земята.

— Удави го отново — предложи Аешма. — Може би този път ще подейства.

Водата се завихри и закипя около краката му, когато той се отправи към Нахри.

Дара се опита да изрита Кандиша, но викът му секна рязко, когато тя го потопи в тъмната вода, смеейки се, докато ноктите на дева дращеха китките й.

— Престани! — изпищя Нахри. — Пусни го!

Отскочи назад, надявайки се да изгуби Аешма в по-дълбокото, и заплува към Дара.

Ала докато Аешма се приближаваше, реката се дръпна назад, почти като надигаща се вълна. Отдръпна се от брега, от глезените й и след броени секунди дори стъпалата й не бяха покрити, оставяйки я затънала в тиня.

С изчезването на грохота на бушуващите води, светът притихна. Не повяваше и най-слаб ветрец, въздухът бе напоен с миризмата на сол, пушек и влажна тиня.

Възползвайки се от това, че вниманието на Аешма беше отвлечено, Нахри се втурна към Дара.

— Мариди… — прошепна жената ифрит, златните й очи бяха разширени от страх. Тя пусна Дара и като сграбчи другия ифрит за мършавата ръка, го дръпна. — Да бягаме!

Докато Нахри стигне до Дара, ифритите вече бяха побягнали. Девът стискаше гърлото си, борейки се за въздух. Докато Нахри се мъчеше да му помогне да се изправи, очите му се втренчиха в нещо над рамото й и лицето му пребледня.

Нахри погледна зад себе си и в миг й се прииска да не го беше правила.

Реката беше изчезнала.

На нейно място имаше широка, кална вада, мокри камъни и дълбоки бразди отбелязваха някогашния й път. Във въздуха все още имаше пушек, но буреносните облаци се бяха вдигнали, разкривайки една налята луна и килим от звезди, огряващи небето. Или поне биха го огрели, ако не примигваха така, сякаш нещо по-тъмно от нощта се надигаше пред тях.

Реката. Или онова, което някога беше реката. Тя се бе отдръпнала и сгъстила, бързеи и малки вълнички все още набраздяваха повърхността й, завихрени и кипящи, противопоставящи се на земното притегляне, за да се издигнат. Тя се гърчеше и вълнуваше във въздуха, възправяйки се бавно над тях.

Гърлото на Нахри се сви от страх. Беше змия. Змия с размерите на малка планина и направена изцяло от прииждаща черна вода.

Змията се загърчи и Нахри зърна глава, голяма колкото сграда, с бели пенести гребени за зъби, когато отвори паст, за да изреве срещу звездите. Звукът раздра въздуха, ужасяваща комбинация от рев на крокодил и разбиване на приливна вълна. Зад змията Нахри зърна пясъчните възвишения, където според Дара се криеше Девабад.

Той се беше вкаменил от ужас и като знаеше колко се страхува от водата, Нахри не очакваше това да се промени. Стисна го по-силно за китката.

— Ставай. — Задърпа го напред. — Ставай! — Когато той тръгна твърде бавно, тя го зашлеви през лицето и посочи към дюните. — Девабад, Дара! Да вървим! Можеш да убиеш всички джинове, които искаш, след като стигнем там!

Дали беше плесницата, или обещанието, че ще може да убива, но ужасът, който го спъваше, като че ли се вдигна. Улови протегнатата й ръка и двамата затичаха.