Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Ифритът поклати глава и си пое хъхреща глътка въздух.

— Мръсна нахидска измет… всичките сте еднакви — процеди той. — … знаех си, че е грешка…

— Кой? — попита Нахри отново.

Когато не получи отговор, поряза ръката си и долепи окървавена длан до раната му.

Звукът, изтръгнал се от ифрита, не приличаше на нищо, което въображението й би могло да роди: писък, пронизал душата й. Искаше й се да се извърне и да се хвърли в реката, да се потопи дълбоко във водата и да избяга от всичко това.

А после си помисли за Дара. Повече от хиляда години като роб, отвлечен от събратята си и убит, оставен на прищевките на безброй жестоки господари. Видя нежната усмивка на Басима, най-невинната от невинните, отишла си завинаги. Натисна по-силно.

С другата си ръка не сваляше камата от гърлото му, макар че, ако се съдеше по писъците му, това не беше необходимо. Изчака, докато писъците му се превърнаха в скимтене.

— Кажи ми и ще те излекувам.

Ифритът се гърчеше под острието й, за миг зениците му се разшириха така, че очите му станаха черни. Раната клокочеше, пара се вдигаше от нея като от препълнен казан, от гърлото му излезе ужасяващ бълбукащ звук.

— Нахри! — Гласът на Дара се надигна някъде в мрака, далечно отвличане на вниманието. — Нахри!

Трескавият поглед на ифрита се прикова в лицето й. Нещо припламна в очите му, нещо пресметливо и скверно. Отвори уста.

— Майка ти — изхъхри. — Сключихме сделка с Маниже.

— Какво? — Нахри се сепна така, че едва не изпусна ножа. — Моята какво ?

Ифритът се загърчи, хъхрещ стон се изтръгна от гърлото му. Зениците му отново се разшириха, устата му се отвори и от нея избликна струя пара. Нахри направи гримаса. Съмняваше се, че ще успее да получи още кой знае колко информация от него.

Пръстите му се вкопчиха в китката й.

— Изцели ме… — умоляваше я. — Обеща ми.

— Излъгах.

С едно рязко, яростно движение Нахри дръпна ръка назад и му преряза гърлото. Тъмни изпарения се надигнаха от шията му, заглушавайки крясъка му. Ала очите му, съсредоточени и изпълнени с омраза, бяха приковани в камата, проследявайки я с поглед, докато Нахри я вдигаше над гърдите му. Гърлото… беше я научил Дара веднъж, слабите места на ифритите — едно от малкото неща, които се бе съгласил да й каже.

… дробовете . Нахри заби острието в гърдите му. То не потъна лесно и тя трябваше да потисне порива си да повърне, докато се отпускаше с цялата си тежест върху камата. Лепкава черна кръв обля ръцете й. Конвулсия разтърси тялото на ифрита веднъж, два пъти, а после то застина и гърдите му хлътнаха, сякаш Нахри беше изпразнила чувал с брашно. Погледа го още миг, макар да знаеше, че е мъртъв, почувствала незабавно липсата на енергия и живот. Беше го убила.

Изправи се; краката й трепереха. Убих някого. Взираше се в мъртвия ифрит, неспособна да откъсне поглед от кръвта му, която попиваше в осеяната с камъчета земя, а над нея се вдигаше пара. Убих го.

— Нахри! — Дара дотича, заковавайки се на място пред нея. Улови едната й ръка, докато разтревожените му очи обхождаха окървавените й дрехи. Докосна бузата й, мократа й коса. — В името на Създателя, толкова се тревожех… Окото на Сулейман! — Забелязал ифрита, той отскочи назад, дръпвайки я закрилнически зад себе си. — Той… ти… — изпелтечи; звучеше по-потресено, отколкото Нахри го беше чувала някога. — Убила си ифрит. — Обърна се рязко към нея с лумнали зелени очи. — Ти си убила ифрит? — повтори, навеждайки се, за да го разгледа отблизо.

Майка ти… Последните думи на ифрита сякаш й се подиграваха. Не можеше да забрави странния блясък в очите му, преди да го изрече. Дали беше лъжа? Думи, от които врагът, който щеше да го убие, да не намери покой?

Горещ повей докосна бузите й и Нахри вдигна очи. Скалите бяха обгърнати в пламъци; мокрите дървета пукаха и пращяха, докато изгаряха. Въздухът беше отровен, горещ и натежал от миниатюрни късчета жарава, които се носеха над мъртвия пейзаж, проблясвайки над тъмната река.

Нахри притисна окървавена длан до слепоочието си, заляна от вълна на гадене. Извърна се от мъртвия ифрит — гледката на мъртвото му тяло предизвикваше у нея усещането за нещо правилно, което не й харесваше.

— Аз… той каза нещо за…

Нахри млъкна. По склона се задаваше още черен пушек, гърчеше се и пъплеше между дърветата, превръщайки се в гъста кипяща вълна, докато се приближаваше.

— Назад! — Дара я дръпна настрани и димните пипала плъзнаха по земята с ниско съскане. Дара се възползва от възможността да я бутне към водата. — Върви, все още можеш да се добереш до реката.