Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Всяко косъмче по тялото на Нахри настръхна; върховете на пръстите й щипеха от енергия.

— Ифрити — прошепна тя.

Дара се дръпна назад толкова бързо, че се препъна — от обичайното му изящество не бе останала и следа.

— Реката — изпелтечи. — Бягай.

— Ами нещата ни…

— Няма време. — Сключил пръсти около китката й, той я задърпа надолу по скалистия склон. — Можеш ли да плуваш толкова добре, колкото твърдиш?

Нахри се поколеба, спомняйки си бързото течение на Гозан. Реката вероятно беше придошла от дъжда, бурните й води бяха съвсем разбушувани.

— Аз… може би. Вероятно — поправи се, виждайки тревогата върху лицето му. — Ала ти не можеш!

— Това няма значение.

Преди да успее да възрази, той я задърпа надолу, спускайки се трескаво по варовиковия хълм. Стръмният склон беше опасен в мрака и Нахри на няколко пъти се подхлъзна върху ситните камъчета.

Тичаха по ръба на тясна скална тераса, когато нисък звук проряза въздуха — нещо средно между рев на лъв и пращенето на необуздан огън. Нахри вдигна очи, зървайки едва за частица от секундата нещо огромно и ярко, преди то да се блъсне в Дара.

Силата на удара я запрати назад и без ръката му около китката си, тя изгуби равновесие. Посегна да се улови за някой клон, скала, каквото и да било, докато залиташе, ала пръстите й намериха само въздух. Изгуби почва под краката си и полетя от ръба на скалата.

Нахри се опита да предпази главата си, когато се блъсна силно в земята, и се затъркаля надолу, а острите камъни режеха ръцете й. Тялото й отскочи покрай още една скална тераса, а после се приземи в гъста кал. Тилът й се удари в скрития корен на едно дърво.

Остана да лежи неподвижно, зашеметена от заслепяващата болка, останала без въздух. Всяко късче от тялото я болеше. Опита да си поеме мъничка глътка въздух и изкрещя от болка — очевидно си беше счупила ребро.

Просто дишай. Не се движи. Трябваше да остави тялото си да се излекува. Знаеше, че то ще го направи — смъдящата болка в разкъсаната й плът вече отслабваше. Докосна предпазливо тила си, молейки се черепът й да не е пукнат. Пръстите й напипаха окървавена коса, но нищо друго. Слава на Всевишния за този късмет.

Нещо в корема й се върна на мястото си и тя седна, бършейки очите си от кръв, кал или Бог знае какво. Присви очи. Гозан беше пред нея, кипящите му води бяха увенчани с бяла пяна в бързеите.

Дара. Изправи се на крака и пое, препъвайки се, напред, взирайки се през мрака към скалната тераса.

Поредната мълния я заслепи и въздухът изпращя, а после се разнесе тътен, който я запрати назад. Нахри вдигна ръце, за да предпази очите си, ала светлината вече беше угаснала, изчезнала в мъгла от бързо изпаряващ се син дим.

И ето че ифритът беше тук, извисил се над нея с ръце, дебели като клони. Плътта му беше концентрирана светлина, кожата му блещукаше между пепеливо-бялото на дима и алено-оранжевото на огъня. Ръцете и краката му бяха въгленовочерни, тялото му, по което нямаше и косъмче беше покрито с абаносови драсканици, дори още по-странни от тези на Дара.

Освен това беше красив. Необикновен и смъртоносен, но красив. Нахри замръзна, когато две златни котешки очи се спряха върху нея. Усмихна се, разкривайки черни, остри зъби. Длан с цвят на въглен посегна към желязната коса до него.

Нахри скочи на крака и се втурна по камъните към водата, приземявайки се в плитчините с плясък. Ала ифритът беше прекалено бърз и я сграбчи за глезена, докато тя се мъчеше да отплува. Нахри задращи по калното дъно на реката, вкопчвайки пръсти в корените на едно дърво.

Ифритът беше по-силен. Дръпна отново и тя изпищя, когато той я затегли назад. Беше станал по-ярък, кожата му пулсираше с гореща жълта светлина. По голата му глава минаваше белег като петно от угаснала жарава. Крадецът в нея нямаше как да не забележи сияещия бронзов нагръдник, който той носеше над простичката си ленена дреха. Около врата му имаше наниз необработени парчета кварц.

Ифритът вдигна ръката й, като в споделена победа.

— Хванах я! — провикна се на език, който звучеше като горски пожар. Отново се ухили и прокара език по острите си зъби, в очите му имаше неприкрит глад. — Момичето! Хванах…

Идвайки на себе си, Нахри извади камата, която Дара й беше дал в пещерата, и я заби в огнените гърди на ифрита, като едва не си отряза един от пръстите. Създанието изкрещя — вик по-скоро на изненада, отколкото на болка — и пусна китката й.

Повдигна едната си изрисувана вежда, докато поглеждаше към острието — очевидно изобщо не беше впечатлен. А след това я зашлеви през лицето.