Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Бяха си тръгнали от оазиса преди дни, след като бяха откраднали нов кон, правейки един последен отчаян пробег през откритата, незащитена земя. Според Дара нямаха друг избор; между оазиса и Девабад се простираше единствено пустиня.

Преходът беше убийствен. Почти не говореха, и двамата бяха прекалено уморени, за да правят каквото и да било, освен да се държат за седлото и да продължават напред в приятно мълчание. Нахри беше мръсна; пръст и пясък бяха полепнали по кожата й, сплъстяваха косата й. Мръсотията беше в дрехите и храната й, по ноктите и между пръстите на краката й.

— Не остава още много — увери я Дара.

— Все така казваш — измърмори Нахри.

Разтърси схванатата си ръка и отново я обви около кръста му. Преди няколко седмици би се чувствала твърде неудобно да го докосва толкова дръзко, ала вече не я беше грижа.

Пейзажът наоколо започна да се променя, хълмове и хилави дървета изместиха голата пръст. Вятърът се усили, сини облаци заприиждаха от изток, небето притъмня.

Когато най-сетне спряха, Дара се плъзна от седлото и свали мръсната кърпа, която покриваше лицето му.

— Слава на Създателя.

Нахри улови ръката му и той й помогна да слезе. Колкото и пъти да го правеше, винаги й бяха нужни няколко минути, докато коленете й си спомнят какво да правят.

— Стигнахме ли?

— Стигнахме реката Гозан. — Звучеше облекчен. — Прагът на Девабад е от другата страна на водата и никой, който не е от нашата раса, не може да го премине. Нито ифрити, нито гули, нито дори перита.

Земята свърши рязко до една канара, надвиснала над реката. На слабата светлина широката мътна река имаше отблъскващ кафеникавосив цвят, а земята от другата страна изобщо не изглеждаше обещаващо. Единственото, което Нахри виждаше, беше още равна пръст.

— Мисля, че е възможно да си надценил прелестите на Девабад.

— Наистина ли мислиш, че бихме оставили толкова голям магически град, открит за очите на всеки любопитен човек, минаващ оттук? Скрит е от погледа.

— Как ще прекосим реката?

Дори от тук Нахри виждаше бялата пяна на бушуващата вода.

Дара надникна над ръба на варовиковата скала.

— Бих могъл да се опитам да омагьосам едно от одеялата — предложи, ала изобщо не звучеше оптимистично. — Но нека изчакаме до утре. — Той кимна към небето. — Май се задава буря и не искам да рискуваме да пресичаме реката в лошо време. Спомням си, че тези скали са осеяни с пещери. Ще се подслоним в някоя от тях за през нощта.

Той поведе коня по една криволичеща тясна пътечка.

Нахри го последва.

— Може ли да сляза до реката?

— Защо?

— Мириша така, сякаш нещо е умряло в дрехите ми, а по кожата ми е полепнала толкова мръсотия, че бих могла да си направя още една Нахри.

Дара кимна.

— Но внимавай. Пътят надолу е стръмен.

— Ще се справя.

Нахри пое надолу по хълма, криволичейки покрай каменни блокове и хилави дръвчета. Дара не беше излъгал. Препъна се на два пъти и си поряза дланите на острите скали, ала възможността да се изкъпе си заслужаваше. Придържаше се близо до брега, докато търкаше бързо кожата си, готова да изскочи от водата, ако течението стане прекалено силно.

Небето бързо потъмняваше; облаците имаха нездрав зелен оттенък. Нахри излезе от водата, изцеди косата си и потрепери. Въздухът беше влажен и миришеше на мълнии. Дара беше прав за бурята.

Тъкмо пъхаше мокрите си крака във високите си обувки, когато го почувства — докосването на вятъра, толкова силно, че беше като длан на рамото й. Начаса се изправи и се обърна рязко, готова да замери с ботуша си който и да се намираше зад нея.

Нямаше никой. Обходи с поглед каменистия бряг, но той беше пуст и смълчан, ако не се брояха мъртвите листа, подмятани от вятъра. Подуши и долови странно силната миризма на пиперени зърна и кора на индийско орехче. Може би Дара се опитваше да измагьоса ново ястие.

Нахри последва тънката струйка дим, която се издигаше в небето зад нея, докато не откри Дара седнал на прага на една тъмна пещера. Над огъня къкреше котле с яхния.

Той вдигна очи и се усмихна.

— Най-сетне. Започвах да се опасявам, че си се удавила.

Вятърът плющеше в мократа й коса и тя потрепери.

— Как ли пък не — заяви, идвайки по-близо до огъня. — Плувам като риба.

Дара поклати глава.

— Това твое плуване ми напомня за аяанлийците. Трябва да проверя дали нямаш крокодилски люспи по врата.

— Крокодилски люспи? — Нахри взе бокала му с надеждата виното да я сгрее. — Сериозно?