Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Не бива — прошепна; топлият му дъх погъделичка ухото й и по гръбнака й плъзна тръпка. — Това… това е напълно нередно…

Прав беше, разбира се. Не за това, че беше нередно — сякаш я беше грижа за подобни неща! Ала беше глупаво. Ето как поболели се от любов идиоти съсипваха живота си, а тя бе изродила достатъчно копелета и се бе грижила за достатъчно съпруги в последните стадии на сифилис, за да го знае. Само че беше прекарала цял месец с този арогантен, вбесяващ мъж, неотлъчно до него, ден и нощ, месец, изпълнен с изпепеляващите му очи и парещите му ръце, които се задържаха върху нея едновременно твърде дълго и недостатъчно.

Покатери се върху него — струваше си дори само заради потресеното изумление върху лицето му.

— Млъкни, Дара.

А после отново го целуна.

Този път нямаше звук на протест. Имаше ахване — наполовина безсилно раздразнение, наполовина копнеж, — а после той я придърпа върху себе си и мислите на Нахри вече не бяха членоразделни.

Бореше се с влудяващо сложния възел на колана му, а неговите ръце бяха под туниката й, когато пещерата се разтресе от най-силния тътен, който Нахри бе чувала някога.

Тя застина. Не искаше — устните на Дара тъкмо бяха открили едно прелестно местенце в основата на шията й, а натискът на хълбоците му до нейните правеше с кръвта й неща, които не бе вярвала, че са възможни. И тогава мълния — по-ярка от останалите — огря пещерата. Порив на вятъра нахлу вътре — малкият им огън угасна, а лъкът и колчанът на Дара изтрополиха, запратени на пода.

При шума от падането на скъпоценното му оръжие Дара вдигна очи и замръзна, забелязал изражението върху лицето й.

— Какво не е наред?

— Аз… не знам.

Продължаваха да отекват гръмотевици, ала под тях имаше още нещо, почти като шепот, подкана на език, който Нахри не разбираше. Нов порив на вятъра подръпна косата й и я разроши, донасяйки мириса на същите онези подправки. Пиперени зърна и кардамон. Карамфил и кора на индийско орехче.

Чай. Чаят на Хайзур.

Тя начаса се дръпна, изпълнена с лошо предчувствие, което не разбираше.

— Мисля… мисля, че отвън има нещо.

Дара се намръщи.

— Нищо не чух.

Въпреки това седна, сваляйки ръце от нея, за да вземе лъка и колчана си.

Нахри потрепери — без топлия натиск на тялото му й беше студено. Грабна робата му и я нахлузи през главата си.

— Не беше звук — настоя, знаейки, че вероятно звучи налудничаво. — Беше нещо друго.

Поредната мълния раздра небето и блясъкът й очерта силуета на дева на фона на мрака. Челото му се сбърчи.

— Не, не биха посмели… — прошепна, почти на себе си. — Не и толкова близо до границата.

Въпреки това й подаде камата си, а после сложи една от сребърните стрели в тетивата и се промъкна предпазливо до входа на пещерата.

— Дръж се назад — предупреди я.

Без да му обръща внимание, Нахри втъкна камата в колана си и се присъедини към него. Дъжд брулеше лицето й, но не беше толкова тъмно, колкото по-рано; лунната светлина се отразяваше в натежалите облаци.

Дара вдигна лъка си и я погледна настойчиво, когато краят на стрелата опря в стомаха й.

— Поне мъничко назад.

Пристъпи навън и Нахри остана до него; не й хареса как потръпна, когато дъждът обля лицето му.

— Сигурен ли си, че би трябвало да си навън в подобно време…

Над главите им лумна светкавица и Нахри подскочи, закривайки очите си с ръка. Дъждът спря, толкова рязко, сякаш някой беше завъртял кранче.

Вятърът плющеше във влажната й коса. Тя примига, мъчейки се да прогони петната от зрението си. Мракът се вдигаше. Мълнията беше ударила едно дърво наблизо, подпалвайки изсъхналите клони.

— Ела. Да се приберем вътре — настоя, но Дара не помръдна, приковал поглед в дървото. — Какво има? — попита Нахри, мъчейки се да мине покрай ръката му.

Той не отговори — не беше нужно. Пламъци се спускаха по дървото, горещината беше толкова силна, че начаса изсуши мократа й кожа. Парлив пушек се изливаше от дървото, стичаше се покрай корените и образуваше мъгливи черни пипала, които пъплеха и се гънеха, обединявайки се в плътна маса, докато бавно се надигаха от земята.

Нахри отстъпи назад и посегна към ръката на Дара.

— Това… това друг дев ли е? — попита, мъчейки се да звучи обнадеждено, докато нишките от дим се сплитаха все по-плътно, все по-бързо.

Очите на Дара бяха станали огромни.

— Боя се, че не. — Той я улови за ръка. — Мисля, че трябва да се махаме.

Едва се бяха обърнали към пещерата, когато от скалите над тях се спусна още черен дим, разстилайки се пред входа като водопад.