Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Как го нарече?

Али никога не беше чувал гласа на брат си толкова вледеняващ.

Ханзада сякаш разбра, че е допуснала грешка. Гневът изчезна от лицето й, заменен от страх.

— Аз… аз имах предвид…

— Не ме е грижа какво си имала предвид — сопна се Мунтадир. — Как смееш да кажеш подобно нещо на своя принц. Извини се.

Али посегна към китката на брат си.

— Няма нищо, Диру. Аз не биваше да…

Мунтадир го прекъсна, вдигайки ръка.

— Извини се, Ханзада — повтори той. — Сега.

Куртизанката побърза да долепи длани и наведе очи.

— Простете ми, принц Ализейд. Не исках да ви обидя.

— Добре. — Мунтадир хвърли поглед на музикантите, който толкова напомняше на погледа на баща му, че Али го побиха тръпки. — Какво зяпате? Свирете!

Али преглътна, прекалено смутен, за да погледне когото и да било в стаята.

— Трябва да вървя.

— Да, вероятно ще е най-добре. — Но преди Али да успее да се изправи, брат му го стисна за китката. — И никога вече не ми възразявай пред тези мъже — предупреди го на гезирски. — Особено когато ти си този, който се държи като задник.

Той го пусна.

— Добре — измърмори Али.

Мунтадир все още държеше наниза перли около врата на Рупа, сякаш беше разкошна каишка. Момичето се усмихваше, ала усмивката не стигаше до очите му.

Али свали тежък сребърен пръстен от палеца си, докато се изправяше. Срещна погледа на шафитското момиче и пусна пръстена на масата.

— Моите извинения.

Взе тъмните стъпала, които извеждаха на улицата, по две наведнъж, поразен от светкавичната реакция на брат си. Мунтадир очевидно не беше съгласен с държанието му, но въпреки това го беше защитил, беше унизил любовницата си, за да го стори. Изобщо не се беше поколебал.

Ние сме гезирци. Това правим. Едва беше излязъл от къщата, когато зад него се разнесе глас.

— Не е съвсем по вкуса ви?

Али погледна назад. Джамшид е-Прамух се беше облегнал до вратата на Ханзада и пушеше дълга лула.

Али се поколеба. Не познаваше Джамшид добре. Въпреки че синът на Каве служеше в Царската стража, той бе част от контингента на девите, които се обучаваха отделно от останалите, което беше умишлено на по-нисше ниво. Мунтадир не криеше високото си мнение за капитан Джамшид, негов телохранител от десетилетие и най-близкият му приятел, но в присъствието на Али Джамшид бе винаги тих.

Вероятно защото баща му смята, че искам да изгоря Великия храм заедно с всички деви вътре. На Али не му беше трудно да си представи какви неща се говорят за него в дома на рода Прамух.

— Би могло да се каже — отвърна той най-сетне.

Джамшид се разсмя.

— Казах му да ви заведе на някое по-тихо място, ала знаете го какъв е брат ви, когато си науми нещо.

Тъмните очи на Джамшид блещукаха, гласът му бе топъл от привързаност.

Али направи физиономия.

— За щастие, едва ли ще ме поканят отново.

— В такъв случай сте в добра компания. — Джамшид дръпна от лулата. — Ханзада ме ненавижда.

— Наистина ли?

Али не можеше да си представи какво би могла да има куртизанката против възпитания страж.

Джамшид кимна и му протегна лулата, но Али отказа.

— Мисля, че просто ще се върна в двореца.

— Разбира се. — Джамшид посочи надолу по улицата. — Секретарят ви чака на майдана.

— Рашид?

Али се намръщи. Доколкото знаеше, тази вечер нямаше повече работа.

— Дори не си каза името. — В очите на Джамшид припламна раздразнение, но след миг изчезна. — Нито пък поиска да изчака тук.

Странно.

— Благодаря ти, че ми каза.

Али понечи да се извърне.

— Принц Ализейд? — Когато Али се обърна към него, Джамшид продължи: — Съжалявам за онова, което се случи в нашия квартал днес. Не всички сме такива.

Извинението го хвана неподготвен.

— Знам — отвърна Али; не беше сигурен какво друго да каже.

— Добре. — Джамшид намигна. — Не позволявайте на баща ми да ви предизвика. То е нещо, в което страшно го бива.

Това извика усмивка върху лицето на Али.

— Благодаря — каза искрено и докосна сърцето и челото си. — Остани си с мир, капитан Прамух.

— И вие.

Нахри отпи голяма глътка от кожения мех, завъртя я в устата си и я изплю. Би дала последния си дирхам, за да може да пие, без да усеща песъчинки между зъбите си. Въздъхна и се облегна тежко на гърба на Дара, оставяйки краката си да висят отпуснато от двете страни на коня.

— Ненавиждам това място — измърмори в рамото му.

Нахри беше свикнала с пясък (всяка пролет бури обгръщаха Кайро в облаци жълт прах), но това беше непоносимо.