Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Вярвам, че приключихме? — обърна се към Каве, докато Рашид отваряше вратата.

Някакво движение привлече вниманието му: две малки момчета, въоръжени с импровизирани лъкове, си играеха край един от шадраваните на площада. Бяха стиснали по една стрела в ръцете си и се дуелираха с тях като с мечове.

Каве проследи погледа му.

— Искате ли да се присъедините към тях, принц Ализейд? Не сте много по-голям от тях, нали?

Али си спомни предупреждението на Мунтадир. Не му позволявай да те предизвика.

— Не смея. Изглеждат ми твърде свирепи — отвърна спокойно и като се усмихна на себе си, излезе изпод балюстрадата в ярката светлина навън, докато подигравателната усмивчица на Каве се превръщаше в гримаса.

Небето беше жизнерадостно синьо, само няколко перести бели облачета се задаваха от изток. Беше още един красив ден в поредица от красиви дни, топли и ярки… нещо, което съвсем не беше типично за Девабад и бе достатъчно странно, та да започва да привлича внимание.

А и не само времето беше странно. До ушите на Али бяха стигнали слухове, че в най-стария огнен олтар на Нахидите — угаснал след като Маниже и Рустам, последните двама от семейството, бяха убити — незнайно как бе лумнал огън от само себе си, в заключена стая. Изоставената, обрасла в буренаци горичка, където един от двамата някога бе обичал да рисува, изведнъж бе подредена и процъфтяваща, а едва миналата седмица една от статуите на шедута покрай стените на двореца се бе оказала върху покрива на зикурата, месинговият й поглед беше отправен към езерото, сякаш очакваше лодка.

И разбира се, онзи стенопис на Анахид. Против волята на Мунтадир, Али бе наредил да го унищожат. И все пак, когато минаваше покрай стената, постоянно го измъчваше усещането, че под съсипаната фасада има нещо живо.

Хвърли поглед към Каве, чудейки се какво ли мисли великият везир за слуховете, носещи се сред суеверните му съплеменници. Каве беше страстен последовател на огнения култ, а между родовете Прамух и Нахиди някога беше съществувала близост. Много от растенията и билките, използвани в традиционното лечение на Нахидите, се отглеждаха в обширните земи на рода Прамух. Самият Каве бе дошъл в Девабад като търговски представител, но бързо се беше издигнал в двора на Гасан, превръщайки се в доверен съветник, макар да се бореше яростно за правата на девите.

Каве се обади отново:

— Извинявам се, ако момичетата ми са ви притеснили миналата седмица. Беше замислено като жест на доброжелателство.

Али преглътна първия отговор, който дойде на езика му. И втория. Не беше свикнал на подобни словесни дуели.

— Такива… жестове не са ми по вкуса, велики везире — каза най-сетне. — Ще съм ти задължен, ако за в бъдеще не го забравяш.

Каве не отговори, но Али усещаше студения му поглед върху себе си, докато вървяха по улицата. В името на Всевишния, какво бе сторил, за да си спечели враждата на този мъж? Действително ли смяташе, че вярванията на Али представляват заплаха за събратята му?

Иначе беше приятна разходка — Кварталът на девите беше далеч по-хубав, когато не се носеше през него на бегом, преследван от стрелци. Калдъръмените улички бяха съвършено равни и добре преметени. Кипариси хвърляха сянка върху главната улица, а между тях се издигаха шадравани, пълни с цветя, и саксии с жълтеника. Каменните постройки бяха грижливо излъскани, дървените решетки на прозорците им бяха спретнати и чисти. Никой не би могъл да се досети, че този квартал е сред най-старите в града. Пред тях неколцина възрастни мъже играеха шатрандж [20] Настолна игра, предшественик на шахмата. — Б.пр. и отпиваха от малки стъклени чашки, вероятно пълни с някаква опияняваща човешка напитка. Две забулени жени се появиха откъм Великия храм.

Беше идилична картина, контрастираща с мръсотията в останалата част от града. Али се намръщи. Трябваше да провери какво се случва с канализацията на Девабад. Обърна се към Рашид.

— Уговори ми среща с…

Нещо профуча покрай дясното му ухо, жилвайки го остро… Али извика сепнато, посягайки инстинктивно към зулфикара си, докато се обръщаше.

Покачено на ръба на шадравана, стоеше едно от момчетата, които беше видял да си играят, все още стискайки своя лък играчка. Али начаса свали ръката си. Момчето го погледна с невинни черни очи; Али видя, че върху бузата му имаше крива черна стрела, нарисувана с въглен.

Афшинска стрела. Али се намръщи. Типично за огнепоклонниците — да оставят децата си да тичат насам-натам, преструвайки се на военнопрестъпници. Докосна ухото си и пръстите му се изцапаха с кръв.