Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Кое друго пери изобщо знае за мен? — изтъкна. — Освен това почти избяга, след като научи за нахидската ми кръв… вероятно за да каже на приятелчетата си. — Тя тръгна към другия крак на птицата рух. — Бас държа, че чаената ми чаша е завързана ей…

— Не. — Дара посегна към ръката й. Нахри потръпна и той начаса се дръпна, а по лицето му пробяга болка. — Аз… Прости ми. — Преглътна и се обърна към коня. — Ще се опитам да не те докосвам отново. Само че трябва да вървим. Сега.

Тъгата в гласа му я поряза дълбоко.

— Дара, съжалявам. Не исках да…

— Нямаме време.

Даде й знак да се качи в седлото и тя го направи неохотно, поемайки окървавения меч, когато той й го подаде.

— Ще трябва да яздя заедно с теб — обясни, докато се мяташе на седлото зад нея. — Поне докато не намерим друг кон.

Смушка коня, подкарвайки го в галоп, и въпреки обещанието му да не я докосва, Нахри политна към гърдите му, поразена за миг от димната горещина и топлия натиск на тялото му. Не е мъртъв — опита да си вдъхне увереност. — Не може да е мъртъв.

Дара спря рязко коня там, където беше захвърлил лъка и колчана си. Вдигна ръце и те полетяха към него като верни ястреби.

Нахри се наведе и той ги улови над главата й, премятайки ги над лявото си рамо.

— Е, какво ще правим сега?

Спомни си приятното бъбрене на Хайзур и подмятането на Дара за това, че бил в състояние да преобрази земите с едно плясване на крилата си.

— Единственото, което можем.

Дъхът му беше мек до ухото й.

Отново улови юздите, държейки я здраво. Нямаше нищо нежно, нито помен от романтика в жеста му; беше отчаяние, като мъж, вкопчил се в ръба на скала.

— Ще бягаме.

Али се намръщи и почука по деликатното столче на везната върху бюрото пред него. Ясно усещаше очаквателните погледи на другите трима мъже в стаята.

— На мен ми изглеждат равни.

Рашид, военният секретар, се наведе над везната и сребърните й блюда се отразиха в сивите му очи.

— Възможно е да е омагьосана — каза на гезирски и махна с глава към Соруш, мухтасиба на Квартала на девите. — Може да е измислил някакво проклятие, което да претегля монетите в негова полза.

Али се поколеба, поглеждайки към Соруш. Мухтасибът, пазарският служител, отговарящ за обмяната на валутата на девите с всички останали, които се използваха в Девабад, трепереше, черните му очи бяха приковани в пода. Върховете на пръстите му бяха изцапани с пепел — откакто бяха влезли, час по час докосваше неспокойно петното от въглен на челото си. Повечето деви носеха такъв знак. Той бе символ на отдадеността им на древния култ към огъня на Нахидите.

Изглеждаше ужасен… не че Али можеше да го вини — току-що беше посетен от кайда и двама въоръжени членове на Царската стража за внезапна проверка.

Али се обърна към Рашид.

— Не разполагаме с доказателства — прошепна на гезирски. — Не можем да арестуваме някого без доказателства.

Преди Рашид да успее да отговори, вратата на кабинета се отвори рязко. Четвъртият мъж в стаята, Абу Нувас, много едрият и много дръпнат личен страж на Али, се озова за миг между вратата и принца със зулфикар в ръката.

Беше обаче само Каве и изобщо не изглеждаше впечатлен от огромния гезирски воин. Надникна изпод една от разперените му масивни ръце и лицето му придоби кисело изражение, когато срещна очите на Али.

— Кайд — поздрави го безизразно. — Имате ли нещо против да заповядате на кучето си да се дръпне?

— Всичко е наред, Абу Нувас — каза Али, преди стражът да успее да направи нещо прибързано. — Пусни го да влезе.

Каве прекрачи прага. Докато местеше очи между искрящата везна и уплашения мухтасиб, в гласа му се прокрадна нотка на гняв.

— Какво правите в моя квартал?

— Получихме няколко сигнала за измама, идваща от тук — обясни Али. — Просто разглеждах везната…

— Разглеждахте везната? Откога станахте везир? — Преди Али да успее да отговори, Каве го прекъсна, вдигайки ръка. — Няма значение… достатъчно време изгубих тази сутрин да ви търся. — Той махна към вратата. — Влез, Мир е-Парвез, и дай доклада си на кайда.

Откъм прага се разнесе едва доловимо мърморене.

Каве направи физиономия.

— Не ме е грижа какво си чул. Той няма крокодилски зъби и няма да те изяде.

Али потръпна, а Каве продължи:

— Простете му, имал е доста страшно преживяване в ръцете на джиновете.

Всички сме джинове. Али преглътна резкия си отговор, докато притесненият търговец пристъпяше напред. Мир е-Парвез беше възрастен и набит, голобрад, като повечето деви. Носеше сива туника и широк тъмен панталон, типичните дрехи на девите.