Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Е, допирът бе единственото, с което разполагаше. Разтвори дрехата му и сложи разтреперени длани върху гърдите му. Кожата му беше толкова студена, че вкочани пръстите й. Намерение , беше го споменал повече от веднъж. Намерението беше от жизненоважно значение за магията.

Затвори очи, съсредоточавайки се изцяло върху Дара.

Нищо. Никакви удари на сърце, никакво дишане. Нахри се намръщи, опитвайки се да долови нещо, което да не е наред, мъчейки се да си го представи здрав и буден. Пръстите й се вледениха и тя ги притисна още по-плътно до гърдите му. Тялото му потръпна в отговор.

Нещо мокро погъделичка китките й, усилвайки се и сгъстявайки се — като парата над кипящо котле. Нахри не помръдна, съсредоточена изцяло върху образа на здравия Дара, усмивката му беше лукава както винаги. Кожата му се стопли мъничко. Моля те, подействай. Моля те, Дара. Не ме оставяй.

Остра болка плъзна нагоре от основата на черепа й. Нахри не й обърна внимание. Топла кръв покапа от носа й и тя потисна вълната на замайване. Парата се усили. Тя почувства как кожата му става плътна под пръстите й.

А после първият спомен изплува пред очите й. Зелена равнина, тучна и напълно непозната, разсечена на две от яркосиня река. Малко момиче с очи, черни като обсидиан. В ръцете си държеше нескопосано издялан дървен лък.

— Виж, Дару!

— Шедьовър! — възкликвам и тя грейва.

Малката ми сестричка, истински воин. Създателят да е на помощ на онзи, за когото се омъжи…

Нахри тръсна глава, пропъждайки спомена. Трябваше да остане съсредоточена. Кожата на Дара най-сетне започваше да се стопля, мускулите му ставаха солидни под ръцете й.

Ослепителен двор, стените на двореца — покрити с благородни метали и скъпоценни камъни. Вдъхвам мириса на сандалово дърво и се покланям.

— Това нрави ли ви се, господарю? — питам, усмивката ми е подкупваща както винаги. Щраквам с пръсти и в ръката ми се появява сребърен бокал. — Най-хубавото питие на древните, както поискахте.

Протягам на грейналия човешки глупак вокала и го чакам да умре — напитката е концентрат от бучиниш. Навярно следващият ми господар ще внимава повече, когато облича желанията си в думи.

Нахри се отърси от ужасяващия образ. Приведе се, за да се съсредоточи. Нуждаеше се само от още мъничко време…

Твърде късно. Мракът зад затворените й очи отново бе пропъден, заменен от разрушен град, заобиколен от скалисти хълмове. Тънкият сърп на луната разля приглушена светлина върху накъсания спомен.

Мъча се да се отскубна и стъпалата ми се тътрузят по земята, докато ифритите ме теглят към ямата, останките от древен кладенец. Тъмните му води блещукат, загатвайки за скритата му дълбочина.

— Не! — пищя и като никога не ме е грижа за честта ми. — Моля ви! Не го правете!

Двамата ифрити се смеят.

— Хайде сега, генерал Афшин! — Жената ми отдава подигравателно чест. — Не искаш ли да живееш вечно?

Опитвам да се съпротивлявам, ала проклятието вече е отслабило силите ми. Те не се хабят с желязо — завързват китките ми с въже, а после го увиват около една от тежките тухли, с които е обграден кладенецът.

— Не! — умолявам ги, докато те ме изтеглят над ръба. Не сега! Вие не разбир…

Тухлата ме удря в корема. Черните им усмивки са последното, което виждам, преди тъмната вода да се затвори над лицето ми.

Тухлата потъва към дъното, дърпайки ме със себе си с главата напред. Трескаво завъртам китките си, раздирайки кожата си с нокти. Не, не мога да умра по този начин. Не и докато проклятието все още е върху мен!

Тухлата пада на дъното и тялото ми подскача до въжето. Дробовете ми горят, натискът на тъмната вода върху кожата ми е ужасяващ. Опипвам въжето, мъчейки се отчаяно да открия възела, с който е завързано към тухлата. Собствената ми магия е изгубена, проклятието на ифритите се движи във вените ми, готви се да ме сграбчи в мига, в който поема последната си глътка въздух.

Ще бъда роб. Мисълта отеква в ума ми, докато се боря с възела. Когато отново отворя очи, те ще се спрат върху човешкия господар, на чиито прищевки ще бъда изцяло подчинен. Ужас се разлива по тялото ми. Не, Създателю, не! Моля те!

Възелът отказва да помръдне. Задушавам се, вие ми се свят. Глътка въздух, какво не бих сторил за глътка въздух.

Разнесе се писък от друг свят, далечен свят на заснежена равнина, крещящ непознато име, което не означаваше нищо.

Водата най-сетне си проправя път през вкопчените ми челюсти, излива се в гърлото ми. Ярка светлина разцъфва пред мен, тучна и зелена като долините на родната ми земя. Тя ме мами, топла и гостоприемна.