Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Долепи длани в поздрав, но очите му си останаха приковани в пода. Ръцете му трепереха.

— Простете ми, принце. Когато научих, че вие сте кайдът, не исках да ви безпокоя.

— Работата на кайда е да го безпокоят — намеси се Каве, без да обръща внимание на яростния поглед на Али. — Просто му кажи какво се е случило.

Другият мъж кимна.

— Държа магазин недалече от квартала, в който продавам луксозни човешки стоки — започна той. Джинистанският му беше накъсан, със силен дивастийски акцент.

Али повдигна вежди, досещайки се накъде бие. Единствените „луксозни човешки стоки”, които някой търговец дев би продавал извън квартала им, бяха изработени от човеци опияняващи вещества. Човешкият алкохол не понасяше особено на повечето джинове, пък и беше забранен от Свещената книга, така че беше незаконно да го продават в останалата част от града. Девите нямаха подобни скрупули и свободно търгуваха с него, пробутвайки го на чужденци от другите племена на страшно завишени цени.

— Имал съм си неприятности с джиновете и преди — продължи мъжът. — Прозорците ми бяха разбити, те се възмущават и плюят, когато мина покрай тях. Аз не казвам нищо. Не искам неприятности. — Той поклати глава. — Ала снощи тези мъже нахлуват в магазина ми, докато синът ми е там, изпотрошават бутилките и подпалват всичко. Когато синът ми се опита да ги спре, те го удариха и му нарязаха лицето. Обвиниха го, че бил „огнепоклонник”, и заявиха, че въвеждал джиновете в грях!

Не са напълно неверни обвинения. Али се въздържа да го изрече на глас, знаейки, че Каве ще изтича при баща му и при най-слабия намек за несправедливост по отношение на племето му.

— Съобщи ли за това на стражата в квартала ви?

— Да, Ваше величество — отвърна търговецът, обърквайки титлата му. Джинистанският му ставаше все по-лош, колкото повече се разстройваше. — Ала те не направиха нищо. Това се случва непрекъснато, а те никога не правят нищо. Смеят се или „съставят доклад”, но нищо не се променя.

— В кварталите няма достатъчно стражи — намеси се Каве. — Нито достатъчно етническо многообразие сред тях. От години го повтарям на Уаджид.

— Значи, си поискал още войници от Уаджид, само че не такива, които да приличат на него — каза Али, макар да знаеше, че Каве има право.

Войниците, които патрулираха из пазарите, обикновено бяха съвсем млади, мнозина от тях бяха пристигнали току-що от пясъците на Ам Гезира. Те вероятно се страхуваха, че да защитават мъж като Мир е-Парвез бе също толкова голям грях, колкото и да пият от стоката му.

Нямаше обаче лесно решение; по-голямата част от военните бяха гезирци, а броят им и така вече не беше достатъчен.

— Кажи ми, от чий район да взема тези войници, Каве? — продължи Али. — Може би тохаристанците трябва да се оправят без охрана, та девите да се чувстват достатъчно сигурни, за да продават алкохол?

— Разпределението на стражите не ми влиза в задълженията, принц Ализейд. Може би ако си вземехте почивка от това да тормозите моя мухтасиб…

Али се изпъна и заобиколи масата, прекъсвайки саркастичната забележка на Каве. Мир е-Парвез отстъпи назад, хвърляйки нервен поглед към медния зулфикар на кръста му.

В името на Всевишния, нима слуховете, които се носеха за него, бяха толкова ужасни? Ако се съдеше по изражението върху лицето на търговеца, можеше да си помислиш, че Али прекарва всеки петък, трепейки деви.

Той въздъхна.

— Синът ти е добре, надявам се?

Търговецът примига изненадано.

— Той… да, принце — заекна. — Ще се оправи.

— Слава на Бога. В такъв случай ще говоря с хората си и ще видя какво можем да сторим, за да подобрим сигурността в квартала ви. Направи опис на щетите в магазина ти и представи сметката на Рашид, моя секретар. Хазната ще покрие…

— Царят ще трябва да одобри… — започна Каве.

Али вдигна ръка.

— Ако се наложи, парите ще излязат от личната ми сметка — заяви твърдо, знаейки, че това ще сложи край на всяко съмнение.

Фактът, че аяанлийският му дядо даваше щедра годишна издръжка на внука си, не бе тайна за никого. Али обикновено се смущаваше от това — не се нуждаеше от парите и знаеше, че дядо му го прави единствено за да подразни баща му. В този случай обаче това сработи в негова полза.

Очите на търговеца почти изскочиха и той се хвърли на земята, опирайки покритото си с пепел чело до килима.

— О, благодаря ви, Ваше височество. Нека пламъците горят ярко за вас.

Али потисна усмивката си, развеселен от традиционната за девите благословия, отправена не към кого да е, а към него. Подозираше, че търговецът ще му поднесе сериозна сметка, но въпреки това беше доволен, усещайки, че беше разрешил ситуацията както трябва. Навярно все пак щеше да се справи с ролята на кайд.