Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Нахри го изгледа. Мечът му висеше на кръста, сребърният му лък проблясваше на утринната светлина. Каквито и плашещи неща да излизаха понякога от устата му, беше добър съюзник, когото да имаш на своя страна.

Лъжа би било, ако кажеше, че погледът й не се задържа миг по-дълго, отколкото беше необходимо. Сърцето й прескочи един удар. Съюзник — напомни си. — Нищо повече.

— И как мислиш, че ще посрещнат теб в Девабад? — попита го и той вдигна глава. По устните му играеше иронична усмивка. — Спомена нещо за затваряне в тъмница — напомни му.

— Тогава какъв късмет имам, че пътувам заедно с най-добрия разбивач на ключалки в Кайро. — Отправи й порочна усмивка и пришпори коня си. — Опитай да не изоставаш. По всичко личи, че сега не мога да си позволя да те изгубя.

Пътуваха цяла сутрин, препускайки през заскрежените равнини, а копитата на конете им отекваха върху замръзналата земя. Снегът спря, но вятърът се усили, довявайки големи сиви облаци на южния хоризонт и пронизвайки Нахри през дрехите. Сега, когато нямаше сняг, можеше да види сините планини, които ги заобикаляха, с шапки от лед и пояс от тъмни гори, дърветата, оредяващи с издигането на скалистите канари. Веднъж подплашиха стадо диви кози, охранени от тревата, с гъсти, сплъстени кожуси и остри, завити рога.

Нахри ги изгледа гладно.

— Мислиш ли, че бихме могли да си уловим някоя? — попита. — Единственото, което правиш с този твой лък, е да го лъскаш.

Дара погледна намръщено към козите.

— Да си уловим някоя? Защо? — Объркването му бързо отстъпи място на погнуса. — Искаш да кажеш, за ядене ? — Той издаде отвратен звук. — За нищо на света. Ние не ядем месо.

— Какво? Защо не? — Месото беше рядък разкош за ограничените й приходи в Кайро. — Толкова е вкусно!

— То е нечисто. — Дара потрепери. — Кръвта омърсява. Никой дев не би сложил нещо подобно в устата си. Най-малкото пък една Бану Нахида.

— Бану Нахида?

— Титлата, която даваме на жените от рода на Нахидите. Израз на почит — добави той мъничко укорително. — И отговорност.

— Значи, искаш да ми кажеш, че трябва да скрия шишчетата си?

Дара въздъхна.

Продължиха да яздят, но докато настъпи следобедът, краката на Нахри вече я боляха. Завъртя се в седлото, за да протегне схванатите си мускули, и се уви по-плътно с одеялото, мечтаейки си за чаша от горещия пиперлив чай на Хайзур. Пътуваха от часове; несъмнено беше време за почивка. Тя смушка коня, опитвайки се да скъси разстоянието между себе си и Дара, за да му предложи да спрат.

Подразнен от неопитната си ездачка, конят изпръхтя и поднесе наляво, преди да се впусне в галоп и да подмине Дара.

Девът се засмя.

— Проблеми ли имаш?

Нахри изруга и дръпна юздите, принуждавайки коня си да забави крачка.

— Мисля, че мрази… — Изведнъж млъкна, очите й бяха привлечени от тъмноалено петно в небето. — Хей, Дара… полудях ли, или към нас се носи птица с размерите на камила?

Дара се обърна рязко и дръпна юздите с ругатня, грабвайки нейните от ръцете й.

— Окото на Сулейман. Мисля, че все още не ни е забелязала, но… — Изглеждаше притеснен. — Няма къде да се скрием.

— Да се скрием? — повтори Нахри, понижавайки глас, когато Дара изшътка. — Защо? Това е просто птица.

— Не, това е рух. Кръвожадни създания; биха излапали всичко, което им попадне.

— Всичко? Имаш предвид като нас? — Простена, когато той кимна. — Защо всичко в твоя свят иска да ни изяде ?

Дара свали внимателно лъка си, докато гледаше как птицата рух кръжи около гората.

— Мисля, че откри лагера ни.

— Това лошо ли е?

— Имат отлично обоняние. Ще успее да ни проследи. — Дара кимна на север, към покритите с гъсти гори планини. — Трябва да се доберем до онези дървета. Птиците рух са твърде големи, за да ловуват в гората.

Нахри погледна назад към птицата, която се бе снишила по-близо до земята, а после гората. Беше невъзможно далече.

— Никога няма да успеем.

Дара свали тюрбана, шапчицата и робата си и й ги подхвърли. Озадачена, Нахри го загледа как намества меча на кръста си.

— Не бъди толкова черногледа. Имам идея. Нещо, за което съм чувал в една история. — Той сложи една от искрящите сребърни стрели в тетивата. — Просто се наведи и се дръж за коня. Не поглеждай назад и не спирай. Каквото и да видиш. — Подръпна юздите й, насочвайки коня й в правилната посока, и подкара и двете животни в тръс.

Нахри преглътна, сърцето й се беше качило в гърлото.

— Ами ти?