Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Нахри долепи длани до калното дъно и се наведе по-близо. Рибата имаше поразителен сребърен цвят, ярки зелени и сини ивици кръстосваха тялото й. Макар да бе едва с дължината на дланта й, изглеждаше дебела и Нахри изведнъж се зачуди какъв ли вкус би имала, опечена на слабия й лагерен огън.

Рибата трябва да се бе досетила за намеренията й. Тъкмо когато Нахри обмисляше най-добрия начин да я залови, тя отново се скри зад камъните. Порив на вятъра проникна през тънкия шал на Нахри. Тя потрепери и се изправи; рибата не си заслужаваше да остава тук по-дълго.

Отиде до края на гората и спря.

Дара се беше върнал.

Съмняваше се, че я е видял. Стоеше между конете, с гръб към дърветата, и пред очите на Нахри допря чело до меката буза на един от конете, почесвайки го нежно по муцуната.

Нахри не беше трогната от жеста. Според Дара вероятно дори животните бяха по-висши от шафит като нея.

По лицето му обаче се изписа видимо облекчение, когато тя пристъпи в лагера им.

— Къде беше? — попита я. — Притесних се, че нещо те е изяло.

Нахри мина покрай него и отиде при конете.

— Съжалявам, че те разочаровах.

Тя се улови за ръба на седлото и пъхна крак в стремето.

— Нека ти помогна…

— Не ме докосвай.

Дара се дръпна рязко и Нахри се покатери несръчно върху седлото.

— Слушай… — започна Дара отново; звучеше виновно. — За снощи. Бях пиян. От доста време не съм имал компания. — Той задъвка долната си устна. — Май си забравих възпитанието.

Нахри се обърна рязко към него.

— Възпитанието? Впускаш се в някаква безумна тирада за джиновете… нали се сещаш, онези, които сложили край на безразборното избиване на шафити като мен, обиждаш ме, когато изразявам задоволство при новината за тяхната победа, а после ми съобщаваш, че така или иначе, ще ме оставиш пред портите на онзи проклет град? И приписваш вината на виното и липсата ти на възпитание ? — Нахри издаде презрителен звук. — В името на Всевишния, толкова си арогантен, че дори не можеш да се извиниш както трябва.

— Добре. Извинявай — каза той, преувеличавайки думата. — Това ли искаш да чуеш? Ти си първият шафит, с когото съм прекарвал време някога. Нямах представа… — Прокашля се, играейки си нервно с юздите. — Нахри, трябва да разбереш, че като бях малък, ни учеха, че самият Създател ще ни накаже, ако расата ни продължи да нарушава законите на Сулейман. Че друг човек ще се надигне, за да ни отнеме уменията и да преобърне живота ни, ако не накараме останалите племена да изпълняват законите. Водачите ни твърдяха, че шафитите нямат души, че всичко, излязло от устата им, е измама. — Той поклати глава. — Никога не съм го поставял под съмнение. Никой от нас не го направи. — Поколеба се, очите му бяха грейнали от съжаление. — Когато си помисля за някои от нещата, които съм сторил…

— Мисля, че чух достатъчно. — Нахри издърпа юздите от ръцете му. — Да вървим. Колкото по-скоро стигнем в Девабад, толкова по-скоро ще приключим един с друг.

Смушка коня малко по-силно от обикновено и той изцвили недоволно, преди да поеме в тръс. Нахри улови здраво юздите и стисна крака, молейки се прибързаната й постъпка да не я изпрати на земята. Беше ужасна ездачка, докато Дара сякаш беше роден на седлото.

Опита да се отпусне, знаейки от опит, че най-удобният начин да язди бе, като остави тялото си да следва движенията на животното, оставяйки хълбоците си да се полюшват, вместо да се мятат насам-натам. Чу как копитата на коня на Дара трополят по замръзналата земя.

Бързо я настигна.

— О, недей да бягаш по този начин. Казах, че съжалявам. Освен това… — Гласът му секна, а когато отново проговори, Нахри едва го чуваше. — Ще те заведа в Девабад.

— Да, знам. До портите. Вече го обсъдихме.

Дара поклати глава.

— Не. Ще те заведа в Девабад. Лично ще те заведа при царя.

Нахри начаса дръпна юздите, за да накара коня си да забави крачка.

— Това някакъв номер ли е?

— Не. Кълна се в праха на родителите ми. Ще те заведа при царя.

Оставяйки зловещата клетва настрани, на Нахри й беше трудно да повярва на рязката промяна у него.

— Няма ли да посрамя името на скъпоценните ти Нахиди?

Дара наведе поглед към юздите си, изглеждаше засрамен.

— Това няма значение. В действителност нямам представа как ще реагират джиновете и… — По бузите му плъзна червенина. — Не бих го понесъл, ако с теб се случи нещо. Никога няма да си го простя.

Нахри отвори уста, за да се присмее на неохотната му привързаност към „мръснокръвната крадла”, но после млъкна, поразена от меките нотки в гласа му и от начина, по който въртеше притеснено пръстена си. Изглеждаше нервен като бъдещ жених. Казваше истината.