Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Не ми оставяш кой знае какъв избор.

— Би могъл да не се опитваш да се държиш като царската версия на „Танзим” — предложи Мунтадир. — И аз не знам… да опиташ да се сприятелиш с някой дев? На Джамшид отдавна му се иска да се научи да използва зулфикар. Защо не му дадеш няколко урока?

Али не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да науча сина на Каве как да използва гезирско оръжие?

— Той не е просто синът на Каве. — Мунтадир звучеше мъничко подразнен. — Той е най-добрият ми приятел, а ти ме помоли за съвет.

Али въздъхна.

— Извинявай. Имаш право. Просто имах дълъг ден. — Той се раздвижи до писалището, при което събори една от грижливо подредените купчинки листове. — Ден, който няма никакви изгледи да свърши скоро.

— Май трябваше да те оставя с жените. Може би щяха да ти пооправят настроението. — Мунтадир се надигна от прозореца. — Просто исках да се уверя, че си преживял първия си ден в двора, но изглежда, че имаш доста работа. Ако не друго, поне си помисли върху онова, което ти казах за девите. Знаеш, че просто се опитвам да помогна.

— Знам. — Али изпусна дъха си. — Преговорите ти увенчаха ли се с успех?

— Кое?

— Преговорите ти с тохаристанския министър — напомни му Али. — Абба каза, че си се опитвал да намалиш един дълг.

Очите на Мунтадир грейнаха развеселено и той стисна устни, сякаш се мъчеше да потисне усмивка.

— Да. Тя се оказа изключително… податлива.

— Това е добре. — Али вдигна листовете, които беше съборил, оправяйки купчинките върху бюрото си. — Кажи ми, ако искаш да погледна числата, за които сте се разбрали. Знам, че математиката не е силната… — Той млъкна, изненадан от целувката, която Мунтадир внезапно положи върху челото му. — Какво?

Брат му само поклати глава с подразнена обич върху лицето.

— О, ахи… тук ще те изядат жив.

Студено. Това бе първата й мисъл, когато се събуди. Потрепери силно и се сви на кълбо, придърпвайки одеялото над главата си и пъхвайки замръзналите си ръце под брадичката. Възможно ли бе вече да е сутрин? Лицето й беше влажно, връхчето на носа й — напълно безчувствено.

Онова, което видя, когато отвори очи, бе толкова странно, че начаса седна.

Сняг.

Трябва да беше сняг; напълно отговаряше на описанието на Дара. Земята беше застлана с тънка бяла покривка, черната почва прозираше само тук-там. Въздухът сякаш бе застинал, замръзнал в тишина от пристигането на снега.

Дара все така го нямаше, също като конете. Нахри уви одеялото около раменете си и пъхна в угасващия огън най-сухите клонки, които успя да намери, опитвайки се да не позволи на тревогата да я завладее. Може би просто ги беше завел да попасат.

А може би наистина си тръгна. Заповяда си да хапне няколко залъка от студената яхния, след което се зае да събере оскъдните им вещи. Имаше нещо в тишината и самотната красота на току-що навалелия сняг, от който самотата ставаше още по-наситена.

От сухия хляб и лютата яхния устата й пресъхна. Нахри претърси малкия им лагер, но от кожения мех нямаше и следа. Сега вече започна да изпада в паника. Нима Дара наистина би я оставил без вода?

Това копеле. Това самодоволно, изпълнено с чувство за морално превъзходство копеле. Опита се да разтопи малко сняг в ръцете си, но в крайна сметка се налапа с кал. Изплю се, започвайки сериозно да се дразни, и си нахлузи ботушите. Дара да върви по дяволите. Беше забелязала поточе в рехавата гора зад лагера им. Ако, когато се върне, него все още го нямаше… е, щеше да се наложи да си състави нов план.

Отправи се към горичката с решителна крачка. Ако умра там, надявам се да се върна като гул. Ще тормозя онзи арогантен, просмукан от вино дев до Съдния ден.

Когато навлезе по-навътре в гората, чуруликането на птичките утихна. Беше тъмно; високите прастари дървета спираха малкото светлина, успяла да пробие облаците, покриващи утринното небе. Твърдите борови иглички държаха малки чашки от пресен сняг във въздуха около нея.

Тънка ледена коричка покриваше забързания поток. Нахри я строши лесно с един камък и коленичи, за да отпие. Водата беше толкова студена, че зъбите я заболяха, но все пак успя да изпие няколко глътки и напръска лицето си, макар че цялото й тяло трепереше. Копнееше за Кайро, горещината и тълпите му биха били съвършеният лек за това студено, самотно място.

Нещо проблесна и привлече вниманието й обратно към потока; погледна надолу и видя ярка риба да се стрелка зад един потопен във водата камък. Появи се отново за миг, борейки се с течението, а люспите й искряха на слабата светлина.