Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Часове по-късно оплакванията се бяха слели в размазано петно, поредица от искания, някои от които бяха толкова нелепи, че на Али му се щеше да разтърси просителя. Слънцето се бе издигнало над дървените паравани, в залата бе станало горещо и Али се олюляваше на краката си, взирайки се с копнеж във възглавницата, която беше отказал.

Нищо от това като че ли не смущаваше баща му. Гасан беше точно толкова спокойно безстрастен, колкото и когато бяха влезли в залата… за което вероятно допринасяше това, че един виночерпец се грижеше бокалът му да си остава неизменно пълен. Али никога не бе смятал баща си за търпелив мъж и все пак той не демонстрираше никакво раздразнение към поданиците си, изслушвайки осиромашали вдовици толкова внимателно, колкото и богати благородници, които се караха за огромни парчета земя. Истината бе, че Али беше… впечатлен.

Ала Бог му беше свидетел как само искаше най-сетне да свърши.

Когато светлината на маслената лампа най-после угасна, Али едва не се просна на пода. Баща му се надигна от престола и бе погълнат от множество писари и министри. Али нямаше нищо против; нямаше търпение да избяга и да намери чаша чай, толкова силен, че лъжичката да застане изправена. Отправи се към изхода.

— Кайд?

Не обърна никакво внимание на гласа, докато не го повикаха отново, и с известно смущение осъзна, че сега той беше кайдът. Обърна се и зад себе си видя нисък гезирец. Беше облечен с униформата на Царската стража и поръбен с черно тюрбан, който свидетелстваше, че е военен секретар. Али не го разпозна, но в това нямаше нищо странно. Имаше цяло подразделение на Царската стража, посветено на двореца, и ако мъжът беше секретар, възможно бе да бяха минали векове, откакто се беше обучавал в Цитаделата.

Гезирецът докосна сърцето и челото си в поздрава на племето си.

— Мир вам, кайд. Извинявам се, че ви безпокоя.

След часовете на оплакванията от граждани гледката на гезирски воин беше добре дошла. Али се усмихна.

— Ни най-малко. С какво мога да ти помогна?

Секретарят протегна дебел наръч свитъци.

— Това са доклади за заподозрените в изработката на дефектните килимчета, които паднаха в Бабили.

Али го зяпна в пълно неведение.

— Какво?

Секретарят присви очи.

— Инцидентът в Бабили… онзи, на оцелелите в който баща ви току-що отпусна обезщетения. Заповяда ни да арестуваме производителите им и да изземем останалите килимчета, преди да бъдат продадени.

Али смътно си спомняше нещо такова.

— О… разбира се.

Посегна към свитъците, но другият мъж ги задържа.

— Може би ще е по-добре да ги дам на секретаря ви — каза той деликатно. — Простете ми, принце, но изглеждате мъничко… омаломощен.

Али потръпна. Не си беше дал сметка, че е толкова очевидно.

— Нямам секретар.

— Тогава кой водеше записки за вас по време на това заседание? — В гласа на другия мъж се надигна тревога. — Имаше поне дузина въпроси, които се отнасят до Царската стража.

Предполагаше се да си водя записки? Али помисли трескаво. Преди да замине за Та Нтри, Уаджид му беше обяснил подробно новите му задължения, ала потресен от екзекуцията на Анас и разкритието за оръжията, Али не го беше слушал внимателно.

— Никой — призна си и хвърли поглед към морето от писари; несъмнено все някой от тях щеше да има бележки от днешното заседание.

Другият мъж се прокашля.

— Ако ми позволите дързостта, кайд… обикновено си водя записки за всичко, което засяга Цитаделата. На драго сърце ще ги споделя с вас. И макар да съм сигурен, че бихте предпочели да назначите някой роднина или член на аристокрацията за свой секретар, ако междувременно се нуждаете от някого…

— Да — прекъсна го Али с облекчение. — Моля те… — Не довърши, обзет от смущение. — Съжалявам. Не мисля, че те попитах за името.

Секретарят отново докосна сърцето си.

— Рашид бен Салкх, принце. — Очите му искряха. — С нетърпение очаквам да работя с вас.

Али се почувства по-добре, докато се връщаше в покоите си. Оставяйки настрани облеклото му и пропуска да си води бележки, не мислеше, че се беше справил ужасно в двора.

Но, за бога, всички онези очи… Достатъчно ужасно бе просто да стои и да слуша глупави прошения в продължение на часове; да бъде изучаван от хиляди очи, докато го прави, беше мъчение. Трудно му бе да вини баща си, задето пие.

Един от дворцовите стражи се поклони, когато той се приближи.

— Мир вам, принц Ализейд.

Стражът му отвори вратата и отстъпи настрани.