Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Ще се погрижа да кажа на Висшето духовенство, че… — Той не довърши и се изпъна рязко, забелязал Али. Лицето му придоби буреносно изражение. — Това някаква шега ли е?

Али нямаше представа в какво бе успял да се провини вече?

— Аз… трябваше да дойда тук, нали?

Каве махна грубо към дрехите му.

— Очаква се да бъдете с церемониални дрехи, принц Ализейд. Официално облекло. Тази сутрин изпратих двама шивачи при вас.

Али се наруга наум. Двама притеснени деви действително му се бяха представили снощи, пелтечейки нещо за вземане на мерки, но той ги беше отпратил, без изобщо да се замисли. Нито искаше, нито се нуждаеше от нови дрехи.

Сведе поглед надолу. Сивата му туника без ръкави имаше само две-три дупки там, където го бяха намушкали по време на тренировки, а мастиленосинята му препаска бе достатъчно тъмна, за да скрие изгарянията от зулфикари. На него му изглеждаше съвсем прилично.

— Чисти са. Носил съм ги само вчера. — Той махна към тюрбана си; аленият плат свидетелстваше за новия му пост като кайд. — Това е единственото, което има значение, нали?

— Не! — Каве изглеждаше потресен. — Вие сте кахтански принц, не може да се появите в двора, изглеждайки така, сякаш някой ви е домъкнал от тренировка! — Той разпери ръце и се обърна към царя. Гасан не беше проговорил, просто ги гледаше как се карат със странен блясък в очите. — Виждате ли това? — настоя Каве. — Сега ще се наложи да започнем със закъснение, та синът ви да може да…

Гасан се разсмя.

От сърце, с цяло гърло, смях, който Али не беше чувал от години.

— О, я стига, Каве, остави го на мира. — Излезе иззад писалището и плесна Али по гърба. — Ам Гезира му е в кръвта — заяви гордо. — У дома изобщо не се хабяхме с подобни церемониални глупости. — И той поведе Али към вратата, като се кискаше. — Ако изглежда, сякаш току-що е направил някого на нищо със зулфикара си, така да бъде.

Баща му не раздаваше често похвали и това повдигна духа на Али. Огледа се наоколо, докато един слуга посягаше към вратата на залата за аудиенции.

— Абба, къде е Мунтадир?

— С търговския министър от Тохаристан. Той… води преговори за сделка за намаляване на дълга ни за новите униформи на Царската стража.

— Мунтадир води преговори за дълговете ни? — попита Али скептично. Числата не бяха силната част на брат му. — Не мислех, че икономиката е силната му страна.

— Не става дума за такива преговори. — Когато обърканото смръщване на Али стана още по-дълбоко, Гасан поклати глава. — Ела, момче.

Минали бяха години, откакто Али за последен път беше стъпвал в тронната зала на баща си, и сега поспря, за да я оцени както трябва. Помещението беше огромно, заемайки цялото първо ниво на частичния зикурат, поддържано от мраморни колони толкова високи, че се губеха под далечния таван. Въпреки че беше покрито с избеляваща боя и напукани мозайки, все още можеше да бъдат различени първоначалните пълзящи цветя и девастански създания, които го бяха украсявали някога… както и дупките там, където предците му бяха изтръгнали скъпоценните камъни; гезирците не бяха от онези, които пилееха средства за украса.

Западната стена на стаята се отваряше към грижливо поддържани официални градини. Огромни прозорци, стигащи почти до тавана, покриваха останалите стени, засенчени от дървени решетки със сложна резба, които държаха просторното помещение хладно, като в същото време пропускаха светлина и свеж въздух. Пълните с цветя шадравани покрай стената правеха същото, водата им беше омагьосана, за да тече безспир в улеи от изваян лед. Ярки огледални мангали, в които гореше кедрово дърво, висяха на сребърни вериги над пода от зелен мрамор със завихрени бели жилки. Подът се издигаше към източната стена, където се разделяше на пет нива, всяко от които беше предназначено за различен клон на властта.

Али и баща му се качиха на най-горното ниво и докато се приближаваха до престола, Али нямаше как да не му се възхити. Два пъти по-висок от него и издялан от небесносин мрамор, някога той беше принадлежал на Нахидите, и то му личеше. Беше паметник на разточителството, довело до свалянето им от власт. Беше направен така, че да превърне онзи, който седи в него, в живо шеду, митичния крилат лъв, който бе символ на рода им. Рубини, халцедони, розови и оранжеви топази бяха инкрустирани в облегалката за главата, символизиращи изгряващото слънце, докато тези за ръцете бяха покрити със скъпоценни камъни, имитиращи крила; краката му бяха изваяни във формата на лапи с хищни нокти.