Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Нахри не можеше да повярва на ушите си.

— Не мислиш ли, че царят ще поиска обяснение, когато се появим в Девабад?

— Аз не отивам в Девабад.

— Какво? Но аз мислех… Къде отиваме тогава?

Дара извърна очи.

— Ще те отведа до градската порта. Оттам и сама можеш да стигнеш до двореца. Ако си сама, ще бъдеш приета по-добре, вярвай ми.

Нахри се дръпна назад, шокирана и по-наранена, отколкото би трябвало да бъде.

— Просто ще ме изоставиш?

— Не те изоставям. — Дара изпусна дъха си и разпери ръце, махвайки грубо към купчината оръжия зад себе си. — Нахри, каква история мислиш, че имам с тези хора? Не мога да се върна там.

На Нахри й прекипя и тя се изправи на крака.

— Ти, страхливецо. Подведе ме при реката и го знаеш. Никога не бих се съгласила да отида в Девабад с теб, ако знаех, че толкова се страхуваш от джиновете, че възнамеряваш да…

— Не се страхувам от джиновете. — Дара също се изправи на крака, очите му горяха. — Продадох душата си за Нахидите! Няма да прекарам вечността, чезнейки в тъмница, докато слушам как джиновете им се подиграват, задето са се оказали двуличници.

— Но те са двуличници. Погледни ме! Аз съм живото доказателство!

Лицето му потъмня.

— Твърде добре го знам.

Думите му я жегнаха, не можеше да го отрече.

— За това ли става дума? Срамуваш се от мен?

— Аз… — Дара поклати глава. Нещо подобно на разкаяние като че ли пробяга за миг по лицето му, преди да се извърне. — Нахри, ти не си израснала в моя свят. Не би могла да разбереш.

— И слава на Бога, че не съм! Вероятно щяха да ме убият преди първия ми рожден ден!

Дара не каза нищо и мълчанието му бе по-красноречиво от всеки опит да го отрече. Стомахът на Нахри се сви. Беше си представяла предшествениците си като благородни лечители, ала казаното от Дара рисуваше далеч по-черна картина.

— В такъв случай се радвам, че джиновете са ги нападнали — заяви с дрезгав глас. — Надявам се да са отмъстили за всички шафити, които предшествениците ми са убили!

— Дали са си отмъстили? — Очите на Дара припламнаха, изпод яката му се изви дим. — Зейди ал Кахтани изкла и последния мъж, жена и дете на девите, когато превзе града. Моето семейство беше в този град. Сестра ми не беше и на половината от твоите години.

Нахри начаса отстъпи, виждайки скръбта върху лицето му.

— Извинявай. Не…

Ала той вече се беше извърнал. Приближи се до нещата им, движейки се толкова бързо, че тревата изгаряше под стъпките му.

— Не съм длъжен да слушам всичко това. — Грабна торбата си от земята и преметна лъка и колчана си през рамо, преди да я стрелне с враждебен поглед. — Смяташ предците си, моите водачи, за такива чудовища, а Кахтаните — за толкова добродетелни… — Той махна с глава към мрака, който ги обгръщаше. — Защо не попееш на някой джин, за да те спаси?

И преди Нахри да успее да каже каквото и да било, преди да осмисли наистина какво се случва, той се отдалечи, потъвайки в нощта.

Къде е той?

Али крачеше напред-назад пред кабинета на баща си. Трябваше да се срещне с Мунтадир тук преди събирането на царския двор, ала времето напредваше, а от неговия вечно закъсняващ брат нямаше и следа.

Али хвърли притеснен поглед към вратата на кабинета. През нея цяла сутрин минаваха хора, но той все още не бе в състояние да си заповяда да влезе. Чувстваше се ужасно неподготвен за първия си ден в двора и предишната нощ почти не бе мигнал, голямото легло в пищните му нови покои беше прекалено меко и отрупано с плашещ брой възглавници с мъниста. Най-сетне бе легнал на пода само за да бъде връхлетян от кошмари за това как го хвърлят на каркадана.

Али въздъхна. Метна един последен поглед по коридора, ала от Мунтадир нямаше и следа.

В кабинета кипеше бурна дейност, писари и секретари, натоварени със свитъци, се стрелкаха покрай министри, които спореха на дузина различни езици. Баща му беше зад писалището си и слушаше внимателно Каве, докато един слуга размахваше кадилница с тамян над главата му, а друг наместваше коравата яка на бялата дишдаша, която той носеше под безупречната си черна одежда.

Никой като че ли не го забеляза и Али нямаше нищо против да си остане така. Избягвайки един виночерпец, той се притисна до стената.

Като по предварително уговорен сигнал, стаята започна да се опразва — слугите се измъкнаха, а министрите и секретарите се отправиха към вратата, отвеждаща във внушителната зала за аудиенции на баща му. Али видя как Каве отбеляза нещо върху хартията в ръката си и кимна.