Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Има нещо много сбъркано в теб.

— Вероятно се дължи на кръвта на деви във вените ми.

Той се намръщи.

— Твой ред е да доведеш конете.

Нахри простена; нямаше никакво желание да се отдалечава от огъня.

— А ти какво ще правиш?

Ала Дара вече вадеше очукано котле от една от торбите им. Нахри го беше откраднала по пътя насам с надеждата да намерят нещо за готвене, което да не е манна. И след като я беше слушал да се оплаква от ситуацията с храната в продължение на дни. Дара се беше нагърбил да открие начин да измагьоса нещо различно. Нахри обаче не хранеше кой знае какви надежди. Единственото, което бе успял да забърка досега, беше някаква бегло топла сива супа с вкус като миризмата на гули.

Докато Нахри се върне с конете, вече се беше спуснала нощ. Мракът по тези земи падаше бързо и бе толкова гъст, че можеше да го усетиш — тежка, непроницаема чернота, от която биха я побили тръпки, ако го нямаше лагерния огън, който да я води. Дори гъстият балдахин от звезди не можеше да я пробие, светлината им беше уловена от белите планини, които ги заобикаляха. Те бяха покрити със сняг, обяснил бе Дара, нещо, което Нахри едва успяваше да си представи. Тази страна й беше напълно непозната и макар да беше различна и по своя си начин дори красива, Нахри копнееше за оживените улици на Кайро, за претъпканите базари и препиращите се търговци. Липсваха й златната пустиня, която прегръщаше града й, и широкият, кафяв Нил, който криволичеше през него.

Завърза конете за едно хилаво дърво. Температурата беше паднала рязко със залеза на слънцето и студените й пръсти с усилие се справиха с възела. Тя уви едно от одеялата около раменете си и се настани възможно най-близо до огъня.

Дара дори не носеше робата си. Нахри се взря завистливо в голите му ръце. Сигурно е хубаво да си направен от огън. Каквато и кръв на деви да имаше във вените й, очевидно не беше достатъчно, за да пропъди студа.

От котлето в краката му се вдигаше пара; той го побутна към нея с триумфална усмивка.

— Яж.

Нахри подуши подозрително. Миришеше хубаво — на леща и лук с масло. Откъсна парче хляб и го топна в котлето. Лапна предпазливо един залък, а после още един. Беше точно толкова вкусно, колкото и апетитно ухаеше на сметана и леща, и листата на някакъв зеленчук. Тя побърза да извади още хляб от торбата си.

— Харесва ли ти? — Гласът на Дара се извиси с надежда.

След цялата онази манна всичко, което изобщо ставаше за ядене, би й се сторило добро, но това беше наистина вкусно.

— Прекрасно е! — Тя лапна нов залък, наслаждавайки се на топлата яхния. — Как успя да го направиш най-сетне?

Дара изглеждаше страшно доволен от себе си.

— Опитах да се съсредоточа върху ястието, което познавам най-добре. Мисля, че това помогна… голяма част от магията зависи от намеренията ти. — Той замълча и усмивката му повехна. — То е нещо, което майка ми приготвяше.

Нахри едва не се задави; Дара не бе разкрил нищо за миналото си и дори сега тя видя как лицето му придобива предпазливо изражение. Побърза да отговори, като се надяваше той да не смени темата:

— Трябва да е била много добра готвачка.

— Беше.

Той допи остатъка от виното си и бокалът му начаса се напълни отново.

— Беше? — осмели се да попита Нахри.

Дара се взираше в огъня; пръстите му потръпваха, сякаш копнееше да го докосне.

— Мъртва е.

Нахри изпусна хляба си.

— О, Дара. Съжалявам, нямах представа…

— Няма нищо — прекъсна я той, макар тонът му да казваше друго. — Беше много отдавна.

Нахри се поколеба, но не можа да сдържи любопитството си.

— А останалите от семейството ти?

— Те също са мъртви. — Той я изгледа остро, изумрудените му очи бяха ярки. — Само аз съм.

— Разбирам те — каза Нахри меко.

— Да, предполагам, че е така. — В ръката й внезапно се материализира бокал. — Пий с мен тогава — заповяда, вдигайки своя бокал срещу нея. — Ще се задавиш, ако не прокараш храната с нещо. Не мисля, че някога съм виждал някой да се храни толкова бързо.

Сменяше темата и двамата го знаеха. Нахри сви рамене и отпи глътка вино.

— Би сторил същото, ако беше отраснал като мен. Понякога не знаех кога отново ще имам какво да ям.

— Личи си. — Той изсумтя. — Когато те открих, не беше много по-пълна от тулите. Проклинай манната колкото си искаш, но поне си се поналяла малко от нея.

Нахри повдигна вежда.

— Поналяла съм се? — повтори тя.

Дара начаса се смути.

— Аз… нямах предвид по лош начин. Просто че, нали знаеш… — Той махна с неясен жест към тялото й, а после се изчерви, вероятно осъзнал, че подобен жест не помага. — Няма значение — смотолеви и наведе засрамено поглед.