Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— От Цитаделата чувам единствено комплименти за напредъка ти, Ализейд. Имаш остър ум за военните дела и си един от най-добрите със зулфикари от своето поколение. Това е неоспоримо. Ала си много млад.

Гасан духна прахта от капака на кутията и я отвори, изваждайки сребърна стрела, лежаща върху тънка материя.

— Знаеш ли какво е това?

Разбира се, че знаеше.

— Последната стрела, изстреляна от някой афшин.

— Огъни я.

Мъничко объркан, Али все пак взе стрелата от баща си. Макар да беше невероятно лека, изобщо не можа да я огъне. Среброто все още грееше след всички тези години, единствено връхчето бе потъмняло от кръв. Същата кръв, която течеше и в неговите вени.

— Афшините също бяха добри войници — тихо каза Гасан. — Вероятно най-добрите войни на расата ни. Ала сега те са мъртви, предводителите им, Нахидите, са мъртви, а нашите хора управляват Девабад от четиринайсет века. И знаеш ли защо?

Защото те бяха неверници и Бог ни даде победата? Не го изрече на глас; подозираше, че ако го беше направил, стрелата щеше да получи нов слой кахтанска кръв.

Гасан си я взе обратно.

— Защото те бяха като тази стрела. Като теб. Неподатливи, отказващи да приемат, че не всичко пасва в техния съвършено подреден свят. — Той върна стрелата в кутията и я затвори. — За да бъдеш кайд, не е нужно просто да си добър войник. Ако е рекъл Бог, с Уаджид ни остава още цял век, пълен с вино и нелепи просители, но един ден Мунтадир ще бъде цар. И когато има нужда от напътствие, когато има нужда да обсъди въпроси, които само собствената му плът и кръв може да чуе, ще има нужда от теб.

— Да, абба. — Али вече бе готов да каже каквото и да било само за да си тръгне от тук, да избяга от преценяващия поглед на баща си.

— Има още нещо. — Баща му се отдръпна от полицата. — Връщаш се в двореца. Незабавно.

Али зяпна.

— Но Цитаделата е моят дом.

— Не… моят дом е твоят дом. — Гасан изглеждаше подразнен. — Мястото ти е тук. Време е да започнеш да посещаваш заседанията на моя двор, да видиш как действа светът извън твоите книги. А и така ще мога да те държа под око. Не ми харесва начинът, по който говориш за девите.

Ужас се надигна в Али, ала баща му спря дотам.

— Сега можеш да си вървиш. Очаквам да те видя в двора, когато се настаниш.

Али кимна и се поклони; едва успя да се сдържи да не се втурне към вратата.

— Мир на теб.

Едва бе излязъл, препъвайки се, в коридора, и се сблъска с ухиления си брат.

Мунтадир го улови в прегръдка.

— Поздравления, ахи. Сигурен съм, че от теб ще излезе ужасяващ кайд.

— Благодаря — смотолеви Али.

Току-що бе станал свидетел на жестоката смърт на най-близкия си приятел. Това, че много скоро щеше да отговаря за сигурността на един град, пълен с каращи се джинове, бе нещо, за което все още не бе имал възможност да помисли.

Мунтадир като че ли не забеляза терзанието му.

— Абба съобщи ли ти другата добра новина? — Когато Али издаде неопределен звук, брат му продължи: — Връщаш се в двореца!

— О. — Али се намръщи. — Това ли.

Лицето на Мунтадир посърна.

— Май не си във възторг.

Нова вълна вина заля Али при звука на наранения глас на Мунтадир.

— Не е това, Диру. Просто… беше дълга сутрин. Да заместя Уаджид, новината за оръжията… — Той изпусна дъха си. — Освен това никога не съм… — Затърси начин да не засегне цялото обкръжение на брат си. — Никога не съм се чувствал особено комфортно сред хората тук.

— О, всичко ще е наред. — Мунтадир преметна ръка през рамото му и го поведе по коридора. — Дръж се до мен и аз ще се погрижа да се забъркваш само в най-приятните скандали. — Разсмя се, когато Али го погледна стреснато. — Хайде. Със Зейнаб ти избрахме покои близо до водопада. — Свиха зад един ъгъл. — С най-скучните мебели и най-малко удобства. Ще се почувстваш съвсем като у до… леле.

Братята се заковаха на място. Нямаха друг избор. На пътя им се издигаше стена, върху чиито камъни имаше рисунка с цвят на скъпоценни камъни.

— Е… — Гласът на Мунтадир трепереше. — Това е нещо ново.

Али дойде по-близо.

— Не… не е — каза меко, разпознал сцената и спомнил си отдавнашните си уроци по история. — Това е един от старите нахидски стенописи. Преди войната покривали всички стени в двореца.

— Вчера не беше тук.

Мунтадир докосна яркото слънце върху стенописа. То припламна под пръстите му и двамата подскочиха.

Али погледна неспокойно стенописа.

— А ти се чудиш защо не съм във възторг от това, че се връщам в това обитавано от призрака на Нахидите място?