Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Мунтадир направи физиономия.

— Обикновено не е толкова зле. — Той кимна към една от фигурите върху напуканата хоросанова фасада. — Знаеш ли какво се предполага да е това?

Али се вгледа изпитателно в образа. Приличаше на човек, мъж с развяна бяла брада и сребърен ореол над коронованата глава. Стоеше пред алено слънце; едната му ръка почиваше върху гърба на ревящо шеду, а другата стискаше тояга с осмовърх печат. Същият печат, който беше върху дясното слепоочие на Гасан.

— Това е Сулейман — досети се Али. — Мир нему. — Погледът му се плъзна по останалата част от рисунката. — Мисля, че изобразява въздигането на Анахид, когато получила уменията си и печата на Сулейман.

Погледът му падна върху превитата фигура в краката на Сулейман. Виждаше се единствено гърбът й, издължените й уши издаваха, че е джин. Или по-точно — дева. Анахид, първата от рода си.

Синя боя покриваше одеждите на Сулейман.

— Странно — отбеляза Мунтадир. — Чудя се защо е избрало точно днес, за да започне да възстановява щетите на четиринайсет века.

По гърба на Али пробяга тръпка.

— Не знам.

— Вдигни ръка по-високо.

Нахри вдигна лакътя си и стисна по-здраво камата.

— Така?

Дара направи физиономия.

— Не. — Приближи се до нея, при което опушената миризма на кожата му я погъделичка по носа, и намести ръката й. — Не се стягай, отпусни се. Хвърляш нож, не биеш някого с пръчка.

Ръката му се задържа върху лакътя й миг по-дълго, отколкото беше необходимо, дъхът му беше топъл върху шията й. Нахри потрепери; не беше лесно да се отпусне, когато красивият дев беше толкова близо. Най-сетне той се отдръпна и тя прикова очи в хилавото дърво. Метна камата и тя прелетя покрай дървото и се приземи в едни храсталаци.

Нахри изруга, а Дара избухна в смях.

— Не мисля, че ще успеем да направим кой знае какъв воин от теб.

Той разтвори длан и камата политна обратно към него.

Нахри го изгледа завистливо.

— Не можеш ли да ме научиш на това?

Той й подаде ножа.

— Не. Казах ти достатъчно пъти…

— … магията е непредсказуема — довърши Нахри и отново хвърли камата. Би могла да се закълне, че този път оръжието се приземи малко по-близо до дървото, но може би просто си въобразяваше. — И какво от това? Наистина ли се боиш какво бих могла да сторя?

— Да — заяви той направо. — Като нищо ще изпратиш петдесет такива ножа по мен.

Е, не беше много далеч от истината. Махна с ръка, когато той й подаде ножа.

— Не. Стига ми за днес. Не може ли просто да си починем? Пътуваме така, сякаш…

— По петите ни има шайка ифрити? — Дара повдигна вежди.

— Ще пътуваме по-бързо, ако не сме изтощени. — Нахри го улови за ръката и го задърпа към малкия им лагер. — Хайде.

— Бихме пътували по-бързо, ако не мъкнехме с нас цял керван откраднати стоки. — Дара откъсна клонче от едно умиращо дърво и го остави да изгори до пепел в ръцете му. — От колко дрехи имаш нужда наистина? И дори не ядеш портокалите… да не споменаваме пък онази напълно безполезна флейта.

— Флейтата е от слонова кост, Дара. Струва цяло състояние. Освен това… — Нахри разпери ръце, любувайки се за миг на бродираната туника и ботушите от кафява кожа, които беше задигнала от една сергия, покрай която бяха минали в един от крайречните градове. — Просто се грижа да сме добре запасени.

Стигнаха в лагера си, макар че „лагер” бе доста силно казано за неголямото местенце, където Нахри беше отъпкала тревата, преди да пусне торбите си. Конете пасяха на една ливада далече от там, изяждайки до корен всяка зеленина, която намереха. Дара коленичи и запали наново огъня им с щракване на пръстите си. Пламъците подскочиха, осветявайки тъмната татуировка върху намръщеното му лице.

— Предците ти биха били ужасени, ако можеха да видят с каква лекота крадеш.

— Според теб предците ми биха били ужасени да научат, че изобщо съществувам. — Нахри извади грижливо увития крайшник престоял хляб. — Освен това такъв е светът. Досега някой със сигурност е проникнал в дома ми в Кайро и е откраднал нещата ми.

Дара хвърли един строшен клон в огъня, при което във въздуха се вдигнаха искри.

— И как точно това те оправдава?

— Някой краде от мен, аз крада от другите и съм сигурна, че хората, от които откраднах, рано или късно, ще вземат нещо, което не им принадлежи. Това е кръговрат — добави Нахри мъдро, докато дъвчеше твърдия хляб.

Дара я изгледа в продължение на няколко дълги мига, преди отново да проговори: