Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Али мислеше трескаво, ала беше невъзможно да излъже. Семейството му знаеше, че е дълбоко вярващ, такъв беше от детството си, а религията им беше пределно ясна по отношение на шафитите.

— Да — отвърна. — Вярвам, че шафитите заслужават еднакво отношение. Ето защо предшествениците ни са дошли в Девабад. Ето защо Зейди ал Кахтани се е вдигнал на война срещу Нахидите.

— Война, която едва не унищожи цялата ни раса. Война, която свърши с опустошаването на Девабад и ни спечели омразата на девите до ден днешен.

Али се сепна от думите на баща си.

— Не мислиш, че си е струвало?

Гасан изглеждаше подразнен.

— Естествено, че си струваше. Просто съм способен да видя и двете страни на един въпрос. Умение, над което няма да е зле да поработиш. — Бузите на Али пламнаха, а баща му продължи: — Освен това по времето на Зейди нямаше толкова много шафити.

Али се намръщи.

— Толкова ли са многобройни сега?

— Близо една трета от населението. Да — каза, забелязал изненадата върху лицето на Али. — Броят им нарасна значително през последните десетилетия… информация, която те съветвам да запазиш за себе си. — Той махна към оръжията. — Сега в Девабад има почти толкова шафити, колкото и деви. Откровено казано, синко, ако те се вдигнат на война, не съм сигурен, дали Царската стража ще успее да ги спре. Разбира се, в крайна сметка девите ще победят, но ще се пролеят реки от кръв и мирът в града ще бъде унищожен за поколения занапред.

— Ала това няма да се случи, абба — възрази Али. — Шафитите не са глупаци. Просто искат по-добър живот. Искат да могат да работят и да живеят в постройки, които не се рушат около тях. Да могат да се грижат за семействата си, без да се страхуват, че децата им ще бъдат отвлечени от някой чисток…

Гасан го прекъсна.

— Кажи ми, когато измислиш начин да осигуриш работа и подслон за хиляди души. А ако животът им тук стане по-добър, те просто ще започнат да се възпроизвеждат още по-бързо.

— Тогава остави ги да си отидат. Нека опитат да си създадат по-добър живот в света на човеците.

— Искаш да кажеш да ги оставя да посеят хаос в света на човеците. — Баща му поклати глава. — Как ли пък не. Те може и да изглеждат като човеци, но притежават магически способности. Така само предизвикваме един нов Сулейман да ни прокълне. — Той въздъхна. — Няма лесен отговор, Ализейд. Единственото, което можем да сторим, е да се опитаме да постигнем равновесие.

— Само че не постигаме никакво равновесие — възрази Али. — Избираме огнепоклонниците пред шафитите, които предшествениците ни дойдоха тук, за да защитят.

Гасан се обърна рязко към него.

— Огнепоклонниците?

Твърде късно Али си спомни, че девите ненавиждаха това име за племето си.

— Не исках да…

— В такъв случай да не си повторил нещо такова в мое присъствие. — Баща му го изгледа яростно. — Девите се намират под моя закрила, също като собственото ни племе. Не ме е грижа каква вяра изповядват. — Той разпери ръце. — По дяволите, може би са прави да бъдат обсебени от чистотата на кръвта. През всичките ми години не съм срещал шафит, в чиито вени да тече кръвта на деви.

Вероятно ги удушават в люлката. Само че Али не го изрече на глас. Глупак би бил да подхване тази битка точно днес.

Гасан прокара ръка по мокрия перваз, а после отръска капките, събрали се по връхчетата на пръстите му.

— Тук винаги е влажно. Винаги е студено. Не съм се връщал в Ам Гезира от цял век и все пак всяка сутрин се събуждам, копнеейки за горещите й пясъци. — Той отново погледна към Али. — Това не е нашият дом и никога няма да бъде. Винаги ще принадлежи първо на девите.

Това е моят дом. Али беше свикнал с влажния студ на града и харесваше разнообразието от раси, което изпълваше улиците му. По време на редките си пътувания до Ам Гезира се беше чувствал не на място, непрекъснато си бе давал сметка за полуаяанлийския си вид.

— Това е техният дом — продължи Гасан. — И няма да допусна шафитите — проблем, в чието създаване девите нямаха пръст — да ги заплашват в собствения им дом. — Той отново се обърна към Али. — Ако ще бъдеш кайд, ще трябва да зачиташ това.

Али наведе поглед. Не го зачиташе; абсолютно не беше съгласен.

— Прости ми дързостта.

Подозираше, че това не беше отговорът, който баща му иска — очите му останаха пронизващи в продължение на още миг, преди да прекоси рязко стаята и да отиде до дървените рафтове върху отсрещната стена.

— Ела.

Али се приближи. Гасан взе дълга лакирана черна кутия от един от горните рафтове.