Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Мунтадир, който стоеше до него, изпусна дъха си.

— Какво, за бога, са възнамерявали да правят с всичко това?

— Не съм сигурен — призна Уаджид. — Биха стигнали за въоръжаването на няколко дузини шафитски мъже, не повече. Не биха могли да се мерят с Царската стража, но…

— Биха могли да убият цял куп хора, пазаруващи на Големия базар — намеси се царят. — Биха могли да заложат засада пред храма на девите в деня на някой от техните празници и да избият десетки поклонници, преди да пристигне помощ. Биха могли да започнат война.

Али сграбчи щайгата, макар да не помнеше кога бе посегнал към нея. В ума си видя бойците, с които беше израснал, кадетите, заспивали, облегнати на раменете на другарите си, след дългите дни на тренировки, младите мъже, които се закачаха и обиждаха на шега, докато отиваха на първите си патрули. Онези, които той скоро щеше да се закълне да предвожда и брани като кайд. Именно те най-вероятно биха се изправили срещу тези оръжия.

Гняв, бърз и яростен, лумна в него, ала нямаше кого да вини, освен себе си. Би трябвало да се досетиш. Когато до ушите ти достигнаха първите слухове за оръжия, трябваше да спреш. Само че не беше спрял. Вместо това беше отишъл заедно с Анас в онази таверна. Беше стоял, без да стори нищо, докато двама мъже бяха убити.

Пое си дълбоко дъх. С крайчеца на окото си видя, че Уаджид го гледа любопитно, и изпъна рамене.

— Но защо? — настоя Мунтадир. — Какво биха спечелили „Танзим” от това?

— Не знам — отвърна Гасан. — И не ме е грижа. Нужни бяха години, докато в Девабад се възцари мир след смъртта на последните Нахиди. Нямам намерение да допусна да бъде разрушен от шайка мръснокръвни фанатици, жадни да се превърнат в мъченици. — Той посочи към Уаджид. — Цитаделата ще открие мъжете, отговорни за това, и ще ги екзекутира. Ако са гезирци, направете го тихо. Не искам девите да си мислят, че племето ни подкрепя „Танзим”. И ще наложиш нови ограничения над шафитите. Забрани им да се събират. Хвърляйте ги в затвора, ако дори само настъпят някой чистокръвен. Поне засега. — Той поклати глава. — Ако е рекъл Бог, ще изкараме следващите няколко месеца без изненади и ще успеем отново да ги отслабим.

— Да, царю.

Гасан махна към щайгата.

— Отървете се от това, преди Каве да го е надушил. Тирадите му ми стигат за днес. — Той потърка чело и отново се отпусна в стола си, а пръстените му със скъпоценни камъни проблясваха. Вдигна очи и впи пронизващ поглед в Мунтадир. — Освен това… ако се наложи да екзекутирам още някой шафит предател, моят емир ще гледа, без да трепне, ако не иска собственоръчно да изпълни следващата присъда.

Мунтадир скръсти ръце на гърдите си, подпирайки се на бюрото с фамилиарност, на която Али никога не би се осмелил.

— Абба, ако знаех, че ще смачкат главата му като презрял пъпеш, щях да пропусна закуската.

Очите на Гасан припламнаха.

— По-малкият ти брат успя да се овладее.

Мунтадир се разсмя.

— Да, само че Али е обучен в Цитаделата. Би танцувал пред каркадана, ако му наредиш.

Баща му не оцени шегата, лицето му придоби буреносно изражение.

— А може би това, че прекарваш всичкото си време, пиейки с куртизанки и поети, е отслабило организма ти. — Той го изгледа яростно. — Би трябвало да се радваш за подготовката на бъдещия ти кайд… Бог ми е свидетел, че по всяка вероятност ще се нуждаеш от нея. — Той се надигна от писалището си. — А сега бих искал да си поговоря с брат ти насаме.

Какво? Защо? Али едва успяваше да овладее емоциите си; не искаше да остане насаме с баща си.

Уаджид стисна рамото му за миг и се наведе към ухото му.

— Дишай, момче — прошепна, докато Гасан се изправи и тръгна към балкона. — Той не хапе. — И като му хвърли окуражаваща усмивка, последва Мунтадир навън.

Възцари се дълъг миг тишина. Баща му съзерцаваше градината, сключил ръце зад гърба си.

Все още беше с гръб към Али, когато попита:

— Вярваш ли го?

Гласът на Али прозвуча почти като изписукване.

— Кое?

— Онова, което каза по-рано. — Баща му се обърна, тъмносивите му очи бяха пронизващи. — За това, че Божиите закони важат еднакво за всички… В името на Всевишния, Ализейд, стига си треперил. Трябва да съм в състояние да разговарям със своя кайд, без той да се превърне в желе.

Смущението на Али бе смекчено от облекчение… далеч по-добре бе баща му да припише притеснението му на нерви, задето го беше направил кайд.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Гасан отново прикова поглед в него. — Отговори ми на въпроса.