Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Предполагам, че шафитите бързо са се умножили?

— И още как. — Той махна към картата от дим. — Както казах, магията е непредсказуема. — Мъничък град в Магриб избухна в пламъци. — Още по-непредсказуема, когато я практикуват хора със смесена кръв и без подготовка. — Огромни кораби с най-различни причудливи форми поеха през Червено море, крилати котки с човешки лица се понесоха над Индостан. — Въпреки че повечето шафити не притежават никакви умения, има и такива, които са в състояние здравата да напакостят на човешките си общества.

Като например да поведеш глутница гули през Кайро и да измъкваш богатството на паши? Нахри нямаше какво да възрази.

— Но защо девите, или джиновете, или както и да сте се наричали по онова време, изобщо ги е било грижа? — попита тя. — Мислех, че събратята ти нямат особено високо мнение за хората.

— Не би трябвало да ги е грижа — призна Дара. — Ала Сулейман ясно дал да се разбере, че ако пренебрегнем законите му, на негово място ще дойде друг, който да ни накаже. Съветът на Нахидите в продължение на години се мъчил да овладее проблема с шафитите, заповядвайки всеки човек, за когото се подозирало, че има магическа кръв във вените си, да бъде доведен в Девабад, за да изживее живота си там.

Нахри застина.

— Съветът на Нахидите ? Но аз мислех, че Кахтаните били тези…

— Ще стигна дотам — прекъсна я Дара.

Гласът му беше малко по-студен… и мъничко по-завален от обикновено. Отпи още една голяма глътка вино. Вокалът като че ли никога не се изпразваше, така че Нахри можеше само да гадае колко бе изпил досега. Много повече от нея, а тя вече усещаше, че главата й започва да се върти.

Един град се издигна от димната карта в Девастана, в средата на тъмно езеро. Стените му лъщяха като месинг, красиви на фона на тъмното небе.

— Това Девабад ли е? — попита тя.

— Девабад — потвърди Дара. Очите му помътняха, докато се взираше в мъничкия град с копнеж. — Най-великолепният ни град. Където Анахид построила двореца си и откъдето наследниците й управляваха царството, докато не бяха свалени от власт.

— Нека отгатна… от всички отвлечени шафити, които държали като пленници?

Дара поклати глава.

— Не. Никой шафит не би могъл да стори нещо такова; твърде са слаби.

— Кой тогава?

Лицето на Дара помрачня.

— Кой ли не! — Когато Нахри се намръщи объркано, той продължи: — Другите племена не обърнали особено внимание на заповедта на Сулейман. О, твърдели, че са съгласни, че деви и човеци не бива да се смесват, но именно заради тях се появили шафитите.

Той кимна към картата.

— Гезирците били най-лошите. Запленени от човеците в своите земи, те почитали пророците им и приели тяхната култура… при което някои неизбежно се сближили твърде много с тях. Те са най-бедното племе, шайка религиозни фанатици, които вярват, че онова, което Сулейман ни причини, е благословия, не проклятие. Нерядко отказвали да предадат шафитските си роднини и когато Съветът на Нахидите започнал да прилага законите по-строго, гезирците не реагирали добре.

Черен рояк се надигна в Руб ал Хали, страховитата пустиня на север от Йемен.

— Започнаха да се наричат „джинове” — продължи Дара. — Човешката дума за расата ни в техните земи. И когато техният предводител, мъж, на име Зейди ал Кахтани, призовал към нападение, останалите племена се присъединили към него. — Черният облак се разрасна още повече, докато се спускаше над Девабад като петно върху езерото. — Свалил Съвета на Нахидите и откраднал печата на Сулейман. — Следващите думи на Дара излязоха като съскане. — Потомците му до ден днешен управляват Девабад.

Пред очите на Нахри градът бавно почерня.

— Преди колко време се е случило всичко това?

— Преди около четиринайсет века. — Устните на Дара бяха свити в тънка линия. Върху картата от дим миниатюрното копие на Девабад, станало черно като въглен, рухна.

— Преди четиринайсет века? — Нахри се вгледа изпитателно в дева, забелязвайки напрегнатата му стойка и смръщването върху красивото му лице. — Това… това е войната, за която говореше с Хайзур, нали? — Тя зяпна. — Не каза ли, че си я видял с очите си ?

Той допи остатъка от виното си.

— Нищо не ти убягва, а?

Главата на Нахри се замая от признанието.

— Но как? Каза, че джиновете живеели само няколко века!

— Няма значение. — Той пропъди въпроса с махване на ръка, ала движението му не беше изящно както обикновено. — Моята история си е моя.