Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Нахри обви ръце около себе си; все още беше мокра, а утринният въздух бе хладен.

— Онзи, когото убих, каза, че работели с майка ми, Дара. — Гласът й се задави с думата. — Онази Маниже, за която говореха.

Нахри се олюля; смъртта на Хайзур, споменаването на майка й, цялата проклета река, надигнала се, за да ги смаже… всичко това бе твърде много.

Дара се озова до нея за миг. Улови я за раменете и се наведе, за да срещне погледа й.

— Лъжеха, Нахри — заяви твърдо. — Те са демони. Не можеш да вярваш на нищо, което казват. Всичко, което правят, е да лъжат и манипулират. Правят го с хората, правят го и с девите. Биха казали каквото и да е, за да те измамят. Да те прекършат.

Нахри кимна с усилие и той улови за миг бузата й в шепа.

— Да вървим в града — каза меко. — Би трябвало да намерим убежище във Великия храм. Там ще решим каква да бъде следващата ни стъпка.

Допирът на дланта му до кожата й накара мислите й да се върнат към онова, което бяха правили преди нападението на ифритите, и тя се изчерви. Извърна очи, оглеждайки се наоколо за града. Единственото, което видя, бяха сребристи дървета и блещукането на огряна от слънцето вода в далечината.

— Къде всъщност е Девабад?

Дара посочи между дърветата. Гората се спускаше рязко надолу пред тях.

— В подножието на планината има езеро. Девабад се намира на един остров в средата му. На брега би трябвало да има лодка, която да ни превози.

— Джиновете използват лодки?

Беше толкова неочаквано и толкова човешко, че Нахри едва не избухна в смях.

Дара повдигна вежда.

— Сещаш ли се за по-добър начин за прекосяване на едно езеро?

Някакво движение привлече вниманието й. Нахри вдигна очи и видя сив ястреб, кацнал в едно от дърветата насреща й. Птицата отвърна на погледа й и се раздвижи, намествайки се по-удобно.

Нахри отново се обърна към Дара.

— Предполагам, че не. Води.

Последва го между дърветата, докато слънцето се изкачваше все по-високо в небето, изпълвайки гората с прелестна бледожълта светлина. Ниската растителност поскърцваше под босите й крака; докато минаваше покрай един гъст храсталак със заострени тъмнозелени листа, тя протегна ръка и за миг улови в шепа съцветие от розови пъпки. Те се стоплиха под допира и се разтвориха съвсем мъничко.

Нахри погледна с крайчеца на окото си към Дара, който съзерцаваше гората. Въпреки смъртта на Хайзур, в очите му грееше нова светлина. Той си е у дома , осъзна Нахри. И не само очите му грееха; докато посягаше, за да отмести един надвиснал клон, Нахри зърна пръстена му — изумрудът сияеше ярко. Намръщи се, но когато дойде по-близо до него, сиянието угасна.

Земята най-сетне престана да се спуска надолу, дърветата оредяха и отстъпиха място на осеян с камъчета бряг. Езерото беше огромно, обградено от зелени гори на юг и стръмни канари далече на север. Синьо-зелената вода бе съвършено неподвижна, гладка като стъкло. Не се виждаше никакъв остров, нищо, което да загатва дори за селце, камо ли за огромен град.

Имаше обаче голяма гемия, наподобяваща по форма фелуките [21] Неголям плавателен съд с платна. — Б.пр. , които плаваха по Нил. Слънцето искреше по главозамайващия черно-златен рисунък върху корпуса й, триъгълно черно платно плющеше напразно на вятъра, протягайки се към езерото. Един мъж стоеше на рязко извития нос, скръстил ръце на гърдите си и дъвчещ края на тънка лула. Дрехите му напомниха на Нахри за йеменските търговци, които бе виждала в Кайро — шарена препаска и простичка туника. Кожата му беше кафява като нейната, подстриганата му черна брада бе с дължината на юмрук. Сив тюрбан с ресни бе увит около главата му.

На брега пред гемията имаше още двама мъже, облечени в обемисти синьо-зелени роби и кърпи за глава в същия цвят. Пред очите на Нахри единият от тях махна ядосано към мъжа в лодката, крещейки нещо, което тя не можа да чуе, и сочейки зад него. Измежду дърветата от другата страна на гората се показаха още няколко мъже, повели камили, натоварени с бели плочки.

— Те деви ли са? — прошепна Нахри възбудено, забелязала как одеждите им блещукат и пушат, а черната им кожа сияе.

Дара не изглеждаше толкова развълнуван.

— Едва ли е предпочитаната им дума.

— Джинове, тогава? — попита Нахри, без да обръща внимание на враждебността му. Дара кимна и тя отново насочи вниманието си към тях.

Дори след месеците, които беше прекарала с Дара, гледката пред очите й все още й се струваше невероятна. Джинове, почти цяла дузина джинове. Създания, за които се разказваха истории и легенди около лагерни огньове — от плът и кръв, дрънкащи се като стари жени.