Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Али ахна ужасено.

— Какво е това?

Всички джинове, независимо от племето си, изгаряха своите мъртъвци. Това бе един от малкото ритуали, които споделяха и след като Сулейман ги беше разделил.

Мунтадир обходи стаята с поглед.

— Наше дело, очевидно.

— Какво?

Брат му кимна към покрит със свитъци рафт, скрит зад огромен мраморен саркофаг. Те всички бяха запечатани в оловни цилиндри, белязани с катран. Мунтадир строши един от печатите, извади свитъка и го подаде на Али.

— Ти си ученият.

Али разви внимателно крехкия пергамент. Беше изписан с архаична форма на гезирски, простичък ред с имена, водещ до други имена.

Имена на деви.

Фамилно дърво. Погледна към следващата страница. Там имаше няколко вписвания, следващи, общо взето, същия формат. Али разчете с усилие един от редовете.

— Бану Нарин е-Нинкарик, на сто и една години. Удавяне. Потвърдено от Кайс ал Кахтани и чичо й Азад… Азад е-Нахид… Алеф, пладне девет девет — дочете Али символите в края на вписването и вдигна поглед към купчината ковчези пред себе си. Върху всеки един от тях имаше нещо като шифър — четири цифри и букви, нарисувани с катран отстрани. — Всемилостиви Боже — прошепна той. — Това са Нахидите.

— До последния — потвърди брат му; в гласа му имаше остри нотки. — Или поне всички, които са умрели от войната насам. По каквато и да било причина. — Кимна към един от тъмните ъгли, толкова далечен, че Али едва различи неясните очертания на кутии. — Както и някои афшини, макар че техният род беше изличен по време на самата война, разбира се.

Али се огледа наоколо. Забеляза два съвсем малки ковчега в единия край на стаята и извърна поглед, усетил как стомахът му се надига. Каквото и да изпитваше към огнепоклонниците, това беше ужасно. В техния свят погребваха единствено най-долните престъпници, пръстта и водата се смятаха за толкова омърсяващи за останките на един джин, че скриваха душата на умрелия от присъдата на Бог. Али не беше сигурен дали вярва в това и все пак те бяха създания от огън и би трябвало да се върнат в огъня. Не в някаква тъмна, усойна пещера под едно прокълнато езеро.

— Това е мерзко — каза тихо, докато навиваше свитъка; не беше нужно да чете повече. — Абба ти го е показал?

Брат му кимна, загледан в двата малки ковчега.

— Когато Маниже умря.

— Да разбирам, че и тя е някъде тук?

Мунтадир поклати глава.

— Не. Знаеш какво изпитваше абба към нея. Заповяда да я изгорят във Великия храм. Каза, че когато станал цар, искал да нареди всички тленни останки да бъдат благословени и дадени на пламъците, но не мислел, че има начин да го направи дискретно.

Али усети, че го разяжда срам.

— Девите ще изкъртят вратите на двореца, ако научат за това място.

— Вероятно.

— Тогава защо го правим?

Мунтадир сви рамене.

— Да не мислиш, че е по решение на абба? Погледни колко стари са някои от тези тела. Това място вероятно е било построено от самия Зейди… О, не ме гледай по този начин, знам, че той е твоят герой, Али, но недей да бъдеш толкова наивен. Не може да не знаеш какви неща са се говорели за Нахидите, как можели да променят лицата си, да се превъплътяват, да се възкресяват един друг от пепелта…

— Слухове — отвърна Али презрително. — Пропаганда. Всеки учен би могъл…

— Няма значение — заяви Мунтадир безизразно. — Али, погледни това място. — Той посочи към свитъците. — Водили са си архиви, потвърждавали са чии са телата. Може и да спечелихме войната, но поне част от предшествениците ни толкова са се страхували от Нахидите, че буквално са пазели телата им, за да се уверят, че наистина са мъртви.

Али не отговори. Не беше сигурен как. От всичко в тази стая го побиваха тръпки; избраниците на Сулейман бяха подложени на унижението да се разлагат в погребалните си савани. Пещерата — не, гробницата — тънеше в тишина, чуваше се единствено пращенето на факлите.

— И това не е най-лошото. — Мунтадир издърпа малко чекмедже под рафта и извади медна кутия с размерите на ръката си. — Още един кръвен печат, но това, което имаш върху дланта си, би трябвало да е достатъчно, за да го отворим. — Той протегна кутията на Али. — Повярвай ми, предшествениците ни не са искали никой да открие това. Дори не съм сигурен защо са го запазили.

Кутията се стопли в окървавената ръка на Али, една малка пружинка се освободи и тя се отвори. Вътре почиваше прашен месингов амулет.

Реликва , разпозна го Али. Всички джинове носеха нещо подобно — късче кръв и коса, понякога млечен зъб или съдрано парче кожа, затворени заедно със свещени стихове в разтопен метал. Това бе единственият начин, по който можеха да се върнат в тяло, ако бъдеха поробени от някой ифрит. Али носеше такава, както и Мунтадир — медна стрела, минаваща през дясното им ухо, както бе обичаят на гезирците.