Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Той се намръщи.

— Чии реликви са това?

Мунтадир му отправи мрачна усмивка.

— На Дараявахуш.

Али изпусна амулета, сякаш го беше ухапал.

— Бича на Ки-зи ?

— Дано Бог го покоси.

— Не би трябвало да притежаваме това. — По гърба на Али пробяга тръпка на страх. — Това… не това се е случило с него според книгите.

Мунтадир го изгледа многозначително.

— Какво твърдят, че се е случило с него, книгите, Ализейд? Че Бича е изчезнал загадъчно в разгара на въстанието си, докато се приготвял да си възвърне Девабад? — Брат му коленичи, за да вдигне амулета. — Доста странен момент за нещо такова.

Али поклати глава.

— Не е възможно. Никой джин не би предал друг джин на ифритите. Нито дори най-заклетия си враг.

— Кога ще пораснеш, малки братко — скара му се Мунтадир и прибра кутията. — Това бе най-страшната война, която хората ни са виждали някога. А Дараявахуш беше чудовище. Дори аз знам поне толкова от историята ни. Ако Зейди ал Кахтани го е било грижа за хората му, би сторил всичко, за да го спре. Дори това.

Али се олюля. Съдба, по-страшна от смъртта: така казваха всички за поробването. Вечна служба, принуден да изпълняваш най-свирепите и интимни желания на безкраен низ от човешки господари. От робите, които биваха открити и освободени, много малко оцеляваха с недокоснат разум.

Зейди ал Кахтани не би могъл да стори нещо такова , опита се да убеди сам себе си Али. Вековното царуване на семейството му не може да беше плод на подобно ужасяващо предателство към собствената им раса.

Сърцето му прескочи един удар.

— Я чакай, нали не мислиш, че онзи, когото съгледвачът е видял…

— Не — отвърна Мунтадир, като че ли прекалено бързо. — Искам да кажа, не може да е той. Реликвата му е тук. Така че не може да се е върнал в тяло.

Али кимна.

— Не, разбира се. Имаш право. — Опита се да пропъди кошмарната мисъл за Бича на Ки-зи, освободен след векове на робство, търсещ кървава разплата за избитите си Нахиди. — Тогава защо ме доведе тук, Диру?

— За да те накарам да преосмислиш какво наистина има значение. Да ти напомня кои са истинските ни врагове. — Мунтадир махна към тленните останки на Нахидите, пръснати около тях. — Ти никога не си срещал някой Нахид, Али. Никога не си виждал как Маниже щраква с пръсти и троши костите на един мъж в другия край на стаята.

— Няма значение. Те са мъртви.

— Ала девите не са. Онези деца, за които се терзаеше горе? Какво е най-лошото, което би могло да им се случи… да пораснат, мислейки си, че са чистокръвни? — Мунтадир поклати глава. — Съветът на Нахидите би ги изгорил живи. По дяволите, половината деви вероятно все още смятат, че това е добра идея. Абба балансира между тях. Ние сме неутрални. Това е единственото, което опазва мира в града. — Той понижи глас. — Ти… ти не си неутрален. Онези, които мислят и говорят като теб, са опасни. А абба не търпи заплахи за безопасността на своя град.

Али се облегна на каменния саркофаг, но после си спомни какво има в него и побърза да се изправи.

— Какво се опитваш да кажеш?

Брат му срещна погледа му.

— Нещо ще се случи днес, Ализейд. Нещо, което няма да ти хареса. И искам да ми обещаеш, че няма да направиш нещо глупаво в отговор.

Гибелната решимост в гласа на Мунтадир го хвана неподготвен.

— Какво ще се случи?

Мунтадир поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

— Тогава как очакваш да…

— Моля те просто да оставиш абба да направи онова, което се налага, за да опази мира в града. — Мунтадир го изгледа мрачно. — Знам, че кроиш нещо с шафитите, Зейди. Не знам какво точно, нито искам да знам. Но то трябва да спре. Днес.

Устата на Али пресъхна, докато се мъчеше да открие думи.

— Диру, аз…

Мунтадир го накара да замълчи.

— Не, ахи. Това не подлежи на възражения. Аз съм твоят емир и по-голям брат и ти казвам: стой настрани от шафитите. Зейди… погледни ме. — Улови Али за раменете и го принуди да срещне очите му. Те бяха пълни с тревога. — Моля те, ахи. В противен случай ще бъда безсилен да те защитя.

Али си пое дъх на пресекулки. Тук, насаме с по-големия си брат, на когото се възхищаваше и когото уважаваше от години, онзи, комуто от години се обучаваше да служи и да защитава като кайд, Али почувства ужасът и вината на изминалите няколко седмици, които го стягаха като тежки доспехи, най-сетне да се охлабват.

И да падат.

— Толкова съжалявам, Диру. — Гласът му се прекърши и примига, мъчейки се да преглътне сълзите си. — Никога не съм искал да се стигне дотук…