Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Каве начаса го стисна в шепата си. Той изгори кожата му.

— В името на Създателя. Как успя…

Нисрийн поклати глава.

— Не задавай въпроси. Но и недей да се отчайваш. Имаме нужда от теб, Каве. — Тя кимна към Джамшид. — Той има нужда от теб. Трябва да си възвърнеш благоразположението на Гасан, да го накараш да ти има достатъчно доверие, та да можеш да се върнеш в Зариаспа.

Каве стискаше пръстена, който ставаше все по-горещ.

— Дара се опита да убие сина ми, Нисрийн.

Гласът му се прекърши.

— Синът ти беше на грешната страна. — Каве потръпна, а Нисрийн продължи: — Но вече няма да бъде. Ние ще се погрижим за това. — Тя въздъхна. — Откри ли някой, който да поеме вината за припасите?

Каве кимна безмълвно.

— Бижан е-Ошрусан. Помоли единствено да се погрижим за родителите му. Той… — Каве се прокашля. — Разбра, че не бива да го арестуват жив.

Лицето на Нисрийн беше мрачно.

— Нека Създателят го възнагради за саможертвата му.

Между тях легна мълчание. Джамшид се размърда в съня си и движението замалко да хвърли Каве в предишния ужас.

Ала освен това бе и напомнянето, от което се нуждаеше. Защото все още съществуваше начин да спаси сина си. А за това Каве би сторил всичко: би пълзял в краката на царя, би прекосил света, би се изправил срещу ифритите.

Би изгорил самия Девабад.

Пръстенът сякаш пулсираше в шепата му, нещо живо, с туптящо сърце.

— Нахри знае ли? — попита тихо, вдигайки ръката си. — За това, имам предвид?

Нисрийн поклати глава.

— Не. — В гласа й се промъкна закрилническа нотка. — Точно сега си има предостатъчно неща, за които да се тревожи. Не се нуждае от нищо, което да отвлича вниманието й, никакви напразни надежди. А и истината е… за нея е най-безопасно да не знае. Ако ни заловят, невинността й ще бъде единствената й защита.

Каве отново кимна, ала беше уморен да се защитава. Помисли си за девите, които Гасан вече беше екзекутирал, за търговците, пребити на Големия базар, за момичето, изнасилено пред очите на Царската стража. За сина си… който едва не бе умрял, защитавайки един Кахтани, а после му бе отказано лечение. За мъчениците във Великия храм. За всички останали мъчения, понесени от хората му.

Уморил се бе да се кланя пред Кахтаните.

Искрица на неподчинение се надигна в гърдите му. За първи път от много време. Следващият му въпрос излезе в отчаян шепот.

— Ако успея да й отнеса пръстена… наистина ли мислиш, че тя ще може да го върне обратно?

Нисрийн се взря в Джамшид. Очите й бяха пълни с тихото страхопочитание, което повечето деви изпитваха в присъствието на един от техните Нахиди.

— Да — заяви тя твърдо. Благоговейно. — Мисля, че Маниже е способна на всичко.

Тази книга започна като личен проект, който никога нямаше да види бял свят без подкрепата и насърчението — понякога доста енергични! — на прекрасните хора, изброени по-долу.

Първо на моите приятели и колеги от Американския университет в Кайро: благодаря ви, задето споделихте вдъхващата страхопочитание история на страната си, задето ме водихте из местата, които биха съставлявали света на Нахри, и задето възродихте вярата ми по начин, който осъзнах много по-късно. Всякакви грешки в представянето са единствено мои.

На съпруга ми Шамик, чието любопитство за това какво пиша непрекъснато на компютъра си постави началото на това пътуване. Ти си най-добрият приятел и бета читател, за който един нърд може да си мечтае, и моята опора.

На фантастично талантливите членове на Бруклинската група за писатели на фантастика и фентъзи и най-вече на Роб Камерън, Марди Арлин, Стивън Р. Феърчайлд, Сондра Финк, Джонатан Ернандес, Алекс Къртланд, Синтия Ловет, Иън Монтгомъри, Брад Парк, Марк Салцведел, Есове Чалим и Ана Вохрижек — които вкараха този ръкопис във форма и в процеса на това станаха и мои приятели.

На Дженифър Азантиян, моята прекрасна агентка и най-голямата почитателка на Нахри и Али, благодаря ти, задето рискува с една случайна писателка от туитър; задето превърна онова, което приличаше на сън, в действителност и задето ми беше опора в многобройните пъти, когато имах нужда от такава.

На Приянка Кришнан, моята невероятна редакторка, която ме преведе през трудните части и чиято топлота и дипломатично изказани коментари винаги ме карат да се усмихвам — ще се опитам да не убивам твърде много от героите, които обичаш.

На останалите от тим „Вояджър”, в това число Анджела Крафт, Андрю Ди Чеко, Джеси Едуарде, Пам Джафи, Мумтаз Мустафа, Шон Никълс, Шелби Пийк, Каро Перни, Дейвид Померико, Мери Ан Петяк, Лиейт Стехлик и Паула Шафрански: винаги ще съм ви задължена за работата по създаването на тази книга и ентусиазма на всички ви. И на всички останали в „Харпър”, които обикнаха и подкрепяха тази книга, благодаря ви. Беше страхотно да работя с вас. Много искрени благодарности на Уил Стале за дизайна на корицата, която буквално ми спря дъха, когато я видях за първи път.