Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Той вероятно сам е предложил — прекъсна я Нисрийн студено. — Не че някога ще научим истината. Гасан вече го изпрати тайно в Ам Гезира… и ме предупреди, че ако спомена някому какво се е случило, ще ти пререже гърлото.

Нахри потрепери. Не само заради заплахата, но и заради връхлетелия я внезапно спомен за Али и забързаното му извинение на кораба. Не беше казал нищо, оставяйки ги да се хвърлят в капана, който знаеше, че ги очаква.

Нисрийн като че ли прочете мислите й.

— Господарке, забрави Кахтаните. Поне веднъж се тревожи за твоите хора. Тях ги избиват, бесят ги по стените на двореца само защото искат правосъдие, заради едно просто запитване относно смъртта на един от нас. Извличат ги от домовете им, разпитват ги и ги измъчват. Изгубихме царската защита, никой небрани квартала ни… половината от магазините ни на Големия базар вече са разграбени. — Гласът й се прекърши. — Тази сутрин чух, че едно момиче дева е било грабнато от паланкина си и изнасилено от тълпа шафити, докато Царската стража стояла, без да си мръдне пръста.

Кръвта се отцеди от лицето на Нахри.

— Аз… съжалявам. Нямах представа.

Нисрийн приседна на пейката срещу нея.

— Тогава ме чуй . Нахри, Кахтаните не са ти приятели. Открай време правят така: някой от нас престъпва границата, някой от нас само си помисля да престъпи границата и стотици плащат за това.

Вратата се отвори рязко и един гезирски войник нахълта в хамама.

Нисрийн скочи на крака, закривайки Нахри от очите му.

— Нямаш ли срам?

Войникът сложи ръка върху дръжката на зулфикара си.

— Не и за курвата на Бича.

Курвата на Бича? Нахри усети как я побива страх от думите му. Ръцете й трепереха толкова силно, че Нисрийн трябваше да й помогне да се облече, нахлузвайки широка ленена дреха през главата й и завързвайки шалварите й.

След това надяна собствения си черен чадор върху мократа й коса.

— Моля те — каза й на дивастийски. — Ти си единствената, която остана. Забрави скръбта си. Забрави думите ни тук. Кажи на царя онова, което иска да чуе, за да те помилва.

Нетърпеливият войник я сграбчи за китката и я задърпа към вратата. Нисрийн ги последва.

— Моля те, Бану Нахри! Трябва да знаеш, че той те обичаше; не би искал да захвърлиш…

Войникът затръшна вратата в лицето на Нисрийн.

Повлече Нахри по градинската пътека. Беше грозен ден, сиви облаци мърсяха небето, леден вятър забиваше ситния дъжд в лицето й. Нахри уви чадора около тялото си и потрепери; щеше й се да можеше да изчезне в него.

Прекосиха хлъзгавия от дъжда павилион и се отправиха към малък дървен белведер, сгушен между запустяла градина с билки и стар индийски люляк. Царят беше сам и имаше обичайния си овладян вид, черните му одежди и лъскавият му тюрбан бяха съвършено сухи.

Въпреки предупреждението на Нисрийн, Нахри не се поклони. Изпъна рамене и го погледна право в очите.

Гасан отпрати войника.

— Бану Нахида — поздрави я той. Изражението му беше спокойно. — Защо не седнеш? — предложи, махвайки към насрещната пейка.

Нахри седна, потискайки желанието да се плъзне в другия край на пейката, възможно най-далече от него. Очите му нито за миг не бяха изпуснали лицето й.

— Изглеждаш по-добре, отколкото когато те видях за последен път — отбеляза той лековато.

Нахри потръпна. Смътно си спомняше появата му на кораба. Мощта на печата на Сулейман, задействана за втори път, докато войници я издърпваха, пищяща и съпротивляваща се, от пепелта на Дара.

Искаше да приключи с този разговор възможно най-бързо… да се махне далече от него възможно най-бързо.

— Нищо не знам — избъбри на един дъх. — Не знам кой му е помогнал, не знам какво…

— Вярвам ти — прекъсна я Гасан. Нахри го изгледа учудено и той продължи. — Искам да кажа, не ме е грижа особено, но ти вярвам.

Нахри се заигра с ръба на чадора си.

— Какво искаш тогава?

— Да знам каква е позицията ти сега. — Гасан разпери ръце. — Двайсет и един мъже са мъртви, а улиците на града ми са в пламъци. Всичко това, защото онзи прокълнат афшин решил в разпален миг на безмерна глупост да те отвлече заедно с моя син и да избяга от Девабад. Чух поразително различни разкази затова как е станало. И се спрях на един от тях.

Нахри повдигна вежда.

— Спрял си се на един от тях?

— Да — отвърна Гасан. — Смятам, че двама пияни мъже са се забъркали в идиотска караница заради жена. Смятам, че един от тези мъже, все още озлобен заради изгубената война, докаран почти до лудост от робството, обезумял. Мисля, че решил да вземе със сила онова, което му принадлежи. — Изгледа я изпитателно. — И мисля, че е било истински късмет, че по-малкият ми син, ранен в сбиването по-рано, се намирал в лечебницата, за да чуе писъците ти.