Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Мунтадир ти е казал.

Гасан кимна.

— Онова, което знаеше. Много си внимавал да не му дадеш никакви имена, но не беше трудно да ги открия. Тази сутрин екзекутирах Рашид бен Салкх. Може би ще ти донесе малка утеха да научиш, че той не е взел никакво участие в покушението над теб. Изглежда, че шафитът е действал сам, в опит да си отмъсти за безредиците. Все още издирваме старицата.

Хано е действал сам . Али се вцепени, докато вината лягаше върху раменете му. Значи, Рашид бе точно такъв, какъвто изглеждаше. Вярващ като него, мъж, така отдаден на желанието да помогне на шафитите, че бе предал племето си и бе рискувал привилегирования си живот като чистокръвен гезирски офицер. А сега заради Али той беше мъртъв.

Али знаеше, че би трябвало да се извини, да се хвърли в краката на баща си, ала чудовищността на онова, което беше сторил, изтри всеки порив да спаси собствения си живот. Помисли си за малкото момиченце, което бяха спасили. Дали щеше да се озове на улицата, след като сестра Фатумай бъдеше заловена? Ами останалите деца?

— Тя е възрастна жена, абба. Стара шафитска жена, която се грижи за сираци. Как е възможно да мислиш, че някой като нея би могъл да представлява заплаха? — Али долови раздразнението в гласа си. — Как е възможно да мислиш, че който и да било от тях представлява заплаха? Те просто искат нормален живот.

— Да. Нормален живот с теб като техен цар.

Сърцето на Али прескочи един удар. Хвърли поглед към баща си, за да види дали се шегува, ала върху каменното лице на Гасан нямаше и помен от веселие.

— Не, предполагам, че не си искал да направиш връзката, но брат ти определено го стори. Рашид бен Салкх беше свален от пост в Та Нтри преди години по подозрение в подбудителство. Когато го арестуваха, гореше писма от аяанлийците. Направи самопризнания при мъченията, но настояваше, че ти си невинен. — Царят се облегна назад. — Не знаеше самоличността на аяанлийските си поддръжници, но изобщо не се съмнявам, че смъртта му ще всее ужас сред не един член на семейството на майка ти.

Устата на Али пресъхна.

— Абба… накажи ме, задето помагах на „Танзим”. Признавам го открито. Но това ? — Дори не бе в състояние да изрече думата. — Как е възможно да мислиш, че бих вдигнал оръжие против теб? Против Мунтадир? — Прокашля се, усетил, че емоцията го надвива. — Наистина ли смяташ, че съм способен на…

— Да — отсече Гасан рязко. — Смятам, че си способен. Смятам, че би го направил с неохота , но си напълно способен. — Замълча за миг и го погледна. — Дори сега виждам гнева в очите ти. Може и да не събереш смелост да се опълчиш на мен. Но Мунтадир…

— Той е мой брат — прекъсна го Али. — Никога не бих…

Гасан вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Поради което познаваш слабостта му. Също като мен. Първите десетилетия от царуването му ще бъдат бурни. Ще управлява зле Хазната и ще угажда на двора. Ще въведе строги мерки против обичните ти шафити, опитвайки се да изглежда корав, и ще отблъсне царицата си, жена, на която подозирам, че ти много държиш, заради цял куп наложници. А като кайд, ти ще бъдеш принуден да гледаш. Докато аяанлийците шепнат в ухото ти, а зад гърба си имаш лоялността на войниците си… Ще гледаш. И ще се пречупиш.

Али се изпъна. Онова студено място, буцата от озлобление, до която Мунтадир се беше докоснал за миг у Ханзада, отново бе отприщена. Не беше свикнал да възразява толкова директно на баща си, ала това бе обвинение, което не можеше да подмине току-така.

— Никога не бих го сторил — повтори. — Едва не се разделих с живота си, за да спася Мунтадир на онзи кораб. Никога не бих го наранил. Искам да му помогна . — Той разпери ръце. — Единствено за това става въпрос, абба. Не искам да бъда цар! Не искам златото на аяанлийците. Исках да помогна на своя град, на хората, които изоставихме!

Гасан поклати глава. Имаше още по-решителен вид.

— Вярвам ти, Ализейд. И именно там е проблемът. Също като онзи, чието име носиш, смятам, че толкова много искаш да помогнеш на шафитите, че би бил готов да събориш града, за да ги видиш как се издигат. А това е нещо, което не мога да допусна.

Не каза нищо повече. Не беше и нужно. Защото Гасан отдавна бе дал да се разбере какви са възгледите му за царската власт. Девабад беше на първо място. Преди племето му. Преди семейството му.

Преди живота на най-малкия му син.

Али се почувства странно лек. Прокашля се, трудно му беше да диша. Само че нямаше да се моли за живота си. Вместо това закорави сърцето си и погледна баща си в очите.