Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Маридите? Това е лудост. Не са ги виждали от хиляди години!

— Говори по-тихо — изшътка баща му и погледна към по-големия си син. — Мунтадир, дай му малко вода.

Мунтадир му напълни чаша от керамичната кана на масата зад тях, пъхна я в ръката му и отстъпи предпазливо назад. Али я стисна и отпи притеснено една глътка.

Лицето на Гасан си остана мрачно.

— Виждали са ги, Ализейд. Самият Зейди ал Кахтани, когато превзел Девабад… в компанията на аяанлиеца, който ги командвал.

Али се вледени.

— Какво?

— Зейди видял маридите — повтори Гасан. — Когато синът му станал емир, той го предупредил за тях, предупреждение, което се предава през поколенията царе на Кахтаните.

— Никога не си навличаме гнева на аяанлийците — тихо каза Мунтадир.

Гасан кимна.

— Според Зейди именно съюзът на аяанлийците с маридите ни донесъл победата… но аяанлийците заплатили ужасна цена затова. Никога не можем да ги предадем.

Али беше потресен.

— Маридите са ни помогнали да отнемем Девабад от Нахидите? Но това… това е нелепо. Това е… мерзко. Това би означавало…

— Че сме предали расата си — довърши Гасан. — Поради което онова, което чу, не бива да излиза извън тези четири стени. — Той поклати глава. — Собственият ми баща не го вярваше, твърдеше, че е просто история, предавана през вековете, за да ни сплаши. — Лицето му посърна. — До днес смятах, че може би е прав.

Али присви очи.

— Какво се опитваш да кажеш?

Гасан улови ръката му.

— Ти падна в езерото, синко. Дал си името си на някакво създание в дълбините. Мисля, че то го е взело … взело е теб .

Али се надигна от подгизналите си чаршафи с цялото негодувание, на което беше способен.

— Мислиш, че съм оставил един марид… какво, да ме обладае? Това е невъзможно!

— Зейди… — Мунтадир пристъпи по-близо, лицето му имаше извинително изражение. — Видях те да се покатерваш обратно на кораба. Всички онези неща висяха по теб, очите ти бяха черни и ти шепнеше на някакъв странен език. А когато използва печата, господи, напълно надви Дараявахуш. Никога не съм виждал нещо такова.

Печата? Използвал бе печата на Сулейман? Не, това е лудост. Пълна лудост. Али беше образован мъж. Никога не бе чел нещо, което дори да загатва, че маридите могат да обладаят един джин. Как бе възможно нещо такова да бъде опазено в тайна? И означаваше ли това, че зад жестоките мълви, които се носеха за хората на майка му, се криеше истина?

Али поклати глава.

— Не. Имаме учени; те знаят истината за войната. Освен това джиновете не може да бъдат обладавани от мариди. Ако можеха, несъмнено все някой щеше да го е проучил. Щеше да е описано в някоя книга…

— О, дете… — Очите на баща му бяха пълни с печал. — Не всичко го има в книгите.

Али наведе поглед, мъчейки се да преглътне сълзите си, неспособен да понесе съжалението върху лицето на баща си. Грешат — опита се да настои пред самия себе си. — Грешат.

Ала как иначе би могъл да обясни празнотите в паметта си? Ужасяващите видения? Самия факт, че е жив? Бяха го простреляли в гърлото и в гърдите, паднал бе във вода, прокълната да разкъсва на парченца всеки джин, който се докосне до нея. А ето че беше тук.

Марид. Взираше се в ръцете си, от които капеше вода, и усещаше, че му се повдига. Дадох името си и оставих един воден демон да използва тялото ми като лъскаво ново оръжие, за да убие афшина. Стомахът му се бунтуваше.

С крайчеца на окото си видя как керамичната кана на масата зад брат му затрепери. Господи, можеше да я усети ; чувстваше, че водата копнее да се освободи. Това осъзнаване го разтърси до мозъка на костите.

Баща му стисна ръката му.

— Погледни ме, Ализейд. Афшинът е мъртъв. Всичко свърши. Не е нужно никой да научава.

Само че не беше свършило. Никога нямаше да свърши: дори сега от челото му се лееше пот. Беше различен.

— Али, дете. — Чуваше тревогата в гласа на баща си. — Говори с мен, моля те…

Али си пое рязко дъх и каната зад Мунтадир се пръсна, запращайки глинени парченца по пода. Водата рукна и Мунтадир подскочи, посягайки към ханджара, който висеше на кръста му.

Али срещна очите му и той свали ръка от оръжието с леко засрамен вид.

— Абба… не бива да го виждат в това състояние — тихо каза той. — Трябва да се махне от Девабад. Та Нтри. Несъмнено аяанлийците ще знаят…

— Няма да го дам на хората на Хатсет — заяви Гасан упорито. — Мястото му е при нас.

— Той кара каните с вода да се пръскат на парченца и се дави в собствената си пот! — Мунтадир разпери ръце. — Той е втори в линията за престола. Ударите на две сърца го делят от това да контролира печата на Сулейман и да властва над царството. Напълно е възможно маридът все още да е в него и да чака отново да го покори. — Мунтадир срещна уплашените очи на брат си. — Зейди, съжалявам, наистина съжалявам… ала би било върховна безотговорност да ти позволим да останеш в Девабад. Въпросите, които състоянието ти ще предизвика… — Той поклати глава и отново погледна към баща им. — Ти си този, който ми изнесе онази лекция, когато ме направи емир. Този, който ми каза какво ще стане, ако девите дори заподозрат как сме спечелили войната.