Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Афшинът… — заекна. — Той… той се опитваше да избяга с Нахри. Заловихте ли го?

Видя как баща му се поколеба.

— В известен смисъл. — Гасан хвърли поглед към Нисрийн. — Изнеси това, за да бъде изгорено, и кажи на емира да се върне.

Нисрийн се надигна, в черните й очи не можеше да се прочете нищо. В ръцете си държеше дървена купа, пълна с нещо, което приличаше на окървавени останки от езерото, черупки и камъчета, оплетени кукички, малка разлагаща се рибка и няколко зъба. Гледката разтърси Али и очите му проследиха Нисрийн, която излезе, минавайки покрай две големи тръстикови кошници на пода. Мъртво сиво пипало с размерите на пепелянка делеше едната от тях с грубо накъсани водорасли. Зъбатата челюст на крокодилски череп надничаше от другата.

Али се изпъна. Зъби, потъващи в рамото ми, водорасли и пипала, вкопчени в крайниците ми. Погледна надолу, осъзнал внезапно колко грижливо беше увит чаршафът около тялото му. Посегна към единия му край и баща му опита да го спре.

— Недей, Ализейд.

Али го отметна и ахна.

Бяха го бичували.

Не, не беше бич, осъзна той, докато плъзваше поглед по окървавените си крайници. Белезите бяха прекалено различни един от друг, за да са оставени от камшик. Имаше резки, които стигаха до мускула, и драскотини, които едва бяха изкарали няколко капки кръв. Върху лявата му китка се беше врязал отпечатък от люспи, върху дясното му бедро минаваха неравни бразди. Ленти плът бяха обелени от ръцете му, като развити превръзки. Върху корема му имаше следи от ухапване.

— Какво се е случило с мен? — Разтрепери се, а когато никой не му отговори, гласът му се извиси от страх. — Какво стана ?

Нисрийн замръзна на прага.

— Да повикам ли стражите, царю?

— Не — сопна се баща му. — Единствено сина ми. — Той улови ръцете на Али. — Ализейд, успокой се. Успокой се!

Нисрийн изчезна. По бузите на Али се стичаше вода, събираше се в шепите му, лепнеше по челото му. Той се взря с ужас в ръцете си, от които капеше вода.

— Какво е това? Да не би да се… потя ?

Подобно нещо беше невъзможно: чистокръвните джинове не се потяха.

Вратата се отвори рязко и Мунтадир се втурна вътре.

— Зейди… слава на Бога — ахна, докато бързаше към леглото му. А после пребледня. — О… о.

Не само той беше шокиран. Али също зяпна. Брат му изглеждаше така, сякаш идваше от уличен побой. Челюстта му беше насинена, шевове затваряха дълбоки рани върху бузата и челото му, ръцете му бяха увити с кървави превръзки. Робата му висеше на ленти. Изглеждаше състарен с трийсет години; лицето му беше обтегнато, очите — подпухнали и почервенели от плач.

Али ахна.

— Какво е станало с теб?

— Бича реши да направи демонстрация на титлата си — отвърна Мунтадир жлъчно. — Докато ти не го превърна в купчина прах.

— Какво съм направил?

Царят изгледа Мунтадир сърдито.

— Все още не бях стигнал до тази част. — Отново се обърна към Али с необичайно меко изражение. — Спомняш ли си как се покатери на онзи кораб? Как уби Дараявахуш?

— Не!

Баща му и брат му се спогледаха мрачно.

— Какво си спомняш от езерото? — попита Гасан.

Болка. Неописуема болка. Не беше нужно обаче да го каже на разтревожения си баща.

— Аз… нещо ми говореше — спомни си той. — Показваше ми разни неща. Ужасни неща. Ти беше мъртъв, абба. Диру… отсякоха ти главата пред тълпа ифрити. — Примига, за да прогони сълзите, а Мунтадир пребледня. — Мъже обезчестяваха Зейнаб… улиците горяха… аз… мислех, че е истина. — Преглътна, опитвайки да се овладее. Пот се лееше от кожата му, напояваше чаршафите му. — Гласът… той… искаше нещо от мен. Името ми.

— Името ти? — повтори Гасан рязко. — Попитал те е за името ти? Даде ли му го?

— Така… така мисля — отвърна Али, мъчейки се да събере разпилените си спомени. — След това не помня нищо. — Баща му се вкамени и Али усети, че го обзема паника. — Защо?

— Никога не даваш името си, Ализейд. — Гасан очевидно се опитваше, и не успяваше, да овладее тревогата, надигнала се в гласа му. — Не и просто така, не и на някой, който не принадлежи към расата ни. Да дадеш името си, означава да дадеш контрол. Именно така ни поробват ифритите.

— Какво искаш да кажеш? — Али докосна раните си. — Мислиш, че ифритите са ми причинили това? — Той ахна. — Означавали…

— Не ифритите, Зейди — намеси се Мунтадир тихо. Али видя как брат му стрелка с поглед баща им, но Гасан не го спря. — Не те живеят в езерото.

Очите на Али се разшириха.