Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Али зяпна от удивление, а Зейнаб се изкиска и с едно движение развали фунията от вода.

— Покажи ми как — помоли той, посягайки към купата.

— Ти не можеш да го направиш — заяви Зейнаб важно-важно. — Ти си момче. И бебе . Нищо не можеш да направиш.

— Не съм бебе!

Чичо Уаджид дори му беше дал дръжката на едно копие, което да носи и с което да плаши змиите. Бебетата не можеха да правят подобни неща.

Завесата от листа се вдигна рязко, заменена от сърдитото лице на майка им. Хвърли един поглед към купата и в очите й припламна страх.

— Зейнаб! — Тя вдигна Зейнаб за ухото. — Колко пъти да ти повтарям? Никога не…

Али се дръпна назад, но майка му не му обърна внимание.

Както винаги. Изчака, докато прекосиха градината, хлиповете на Зейнаб вече отслабваха в далечината, преди да изпълзи обратно до купата. Загледа се в неподвижната вода, в тъмния профил на лицето си, обрамчен от бледите, огрени от слънцето листа.

Вдигна пръсти и заповяда на водата да се вдигне. Усмихна се, когато тя затанцува.

Знаеше, че не е бебе.

Сънят се отдръпна, отпратен обратно в царството на детските спомени, за да бъде забравен, когато остра болка го дръпна за лакътя. Нещо изръмжа дълбоко в ума му, дращейки с нокти, щракащо с челюсти, за да остане на мястото си. Дръпването дойде отново, последвано от изригване на горещина, и нещото в ума му го пусна.

— Това беше последното, царю — разнесе се женски глас.

Тънък чаршаф се спусна върху тялото му.

— Покрий и него — нареди един мъж. — Бих искал да му спестя тази гледка възможно най-дълго.

Абба, разпозна го Али, докато паметта му се завръщаше на късчета. Гласът на баща му бе достатъчен, за да го изтръгне от мъглата на болка и объркване, в която беше затънал.

А после още един глас.

— Абба, моля те. — Мунтадир. Брат му ридаеше, умоляваше. — Ще сторя всичко, което поискаш, ще се оженя за когото поискаш. Само разреши на онази Нахида да го излекува, позволи на Нисрийн да му помогне… Господи, сам ще превържа раните му! Джамшид ми спаси живота. Не би трябвало да страда заради…

— Синът на Каве ще бъде прегледан, когато моят син отвори очи. — Корави пръсти се сключиха около китката на Али. — Ще бъде излекуван, когато получа името на дева, който е оставил онези запаси на брега. — Гласът на Гасан стана по-студен. — Кажи му го. И се вземи в ръце, Мунтадир. Стига си ридал заради един мъж. Посрамваш се.

Али чу звука от стол, ритнат настрани, а после една врата се затръшна. Думите им не означаваха нищо за него, ала гласовете им… Господи, гласовете им.

Абба. Той опита отново.

— Абба… — успя най-сетне, мъчейки се да отвори очи.

Женско лице изплува пред очите му, преди баща му да успее да отговори. Нисрийн , спомни си Али, разпознал помощницата на Нахри.

— Отворете очи, принц Ализейд. Колкото се може по-широко.

Али се подчини и тя се наведе, за да погледне в очите му.

— Не виждам и следа от чернилката, царю.

Тя отстъпи назад.

— Аз… не разбирам… — започна Али. Лежеше по гръб и беше изтощен. Тялото му гореше; кожата му щипеше, а умът му беше… като отворена рана. Вдигна очи и разпозна покрива на лечебницата от калено стъкло. Небето беше сиво, дъждът рисуваше фигури върху прозрачните плочки. — Дворецът беше унищожен. Всички бяхте мъртви…

— Не съм мъртъв, Ализейд — увери го Гасан. — Опитай да се отпуснеш; ранен си.

Само че Али не можеше да се отпусне.

— Ами Зейнаб? — Писъците на сестра му все още отекваха в ушите му. — Тя… онези чудовища… — Опита се да седне и когато осъзна, че китките му са завързани за леглото, изпадна в паника. — Какво е това? Защо съм вързан?

— Бореше се с нас; забрави ли? — Али поклати глава и баща му кимна към Нисрийн. — Отвържи го.

— Царю, не съм сигурна…

— Не беше молба.

Нисрийн се подчини и баща му му помогна да седне, отмествайки ръцете му настрани, когато той се опита да дръпне белия чаршаф, увит около тялото му като пелена. — Остави го. А сестра ти е добре. Всички сме добре.

Али отново вдигна очи към дъжда, който барабанеше по стъкления покрив; гледката на водата беше странно привлекателна. Примига, заповядвайки си да извърне поглед.

— Не разбирам. Видях ви… всички ви… бяхте мъртви. Видях Девабад разрушен — настоя Али, но още докато изричаше думите, подробностите започнаха да му се губят, спомените се отдръпваха като отлив, докато нови, по-солидни, заемаха мястото им.

Битката му с афшина.

Той ме простреля. Простреля ме и аз паднах в езерото. Али докосна гърлото си, но не напипа рана. Побиха го тръпки. Не би трябвало да съм жив. Никой не оцеляваше в езерото, не и откакто маридите го бяха проклели преди хиляди години.