Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Убий дева.

Само че, разбира се, не използва думата „дев”, а звук, който Нахри никога не би могла да повтори, сричките бяха пропити с омраза и абсолютно противопоставяне. Сякаш това нещо, този дев нямаше никакво право да съществува, да осквернява водите на света с пушек, пламъци и огнена смърт.

Изпод мократа си роба Али измъкна огромен ятаган. Със зеленото си, нашарено от ръжда острие той приличаше на нещо, което езерото беше погълнало преди векове. На светлината на пламъците Нахри зърна кървав символ, изрязан грубо върху лявата му буза.

— Бягай! — изкрещя Дара.

Простреля Али и стрелата се стопи при допира с тялото му. Грабна зулфикара и се нахвърли върху принца.

Символът върху бузата на Али лумна ярко. Взривна вълна премина през въздуха, разтърсвайки целия кораб. Нахри политна назад и се блъсна в купчина сандъци. Нащърбено парче дърво се заби дълбоко в рамото й. Пареше, когато седна, и усети как я залива вълна на слабост и прилошаване.

Силите й ги нямаше. И тогава осъзна какво беше издълбано върху бузата на Али.

Печатът на Сулейман.

Дара.

— Не!

Нахри се изправи на крака.

В средата на кораба Дара беше паднал на колене, така както бе направил, когато Гасан бе използвал печата, за да разкрие самоличността й. Вдигна очи и видя създанието, в което се беше превърнал Али, да се извисява над него, вдигнало ръждясалото оръжие над главата си. Дара понечи да се защити със зулфикара, но дори Нахри виждаше, че движенията му са забавени.

Али изрита острието толкова силно, че то полетя в езерото, а после отново вдигна ръждясалия ятаган. Понечи да го стовари върху врата на Дара и Нахри изпищя. Али се поколеба. Тя си пое дъх.

Той смени посоката, замахвайки надолу, и посече лявата китка на Дара, отсичайки ръката му.

Отделяйки пръстена.

Дара не издаде нито звук, докато падаше. Нахри би могла да се закълне, че го видя да поглежда покрай Али, за да я зърне за последен път, ала не можеше да бъде сигурна. Трудно й бе да види лицето му; беше станал замъглен като дим, а някаква жена пищеше в ухото й.

А после Дара стана неподвижен — твърде неподвижен — и се разпадна на прах пред очите й.

Али знаеше, че умира, когато се вряза в гладката повърхност на езерото.

Ледената вода го засмука надолу, нахвърляйки се върху него като бясно животно, разкъса дрехите и раздра кожата му. Дращеше по устата и влизаше в носа му. Изпепеляваща горещина изригна в главата му.

Той изпищя във водата. Имаше нещо в нея , някакво чуждо присъствие, което тършуваше в ума му, пресяваше спомените му като отегчен ученик, прелистващ книга. Майка му, която му пее приспивна песен от Та Нтри, дръжката на зулфикар в ръцете му за пръв път, смехът на Нахри в библиотеката, Дараявахуш, вдигащ лъка си…

Всичко спря…

В ушите му се разнесе съскане. ТОЙ Е ТУК? поиска да узнае сякаш самото езеро. Разбушуваната вода се успокои и стрелите в гърлото и гърдите му се стопиха под мекия й натиск.

Облекчението бе временно. Преди дори да помисли да изплува на повърхността, нещо се обви около левия му глезен и го дръпна надолу.

Загърчи се, когато водорасли впримчиха тялото му и корените им се впиха в плътта му. Образите в ума му запрепускаха по-бързо, докато езерото поглъщаше спомените му за Дараявахуш: дуела им, начина, по който гледаше Нахри в лечебницата, огнената светлина, изпълнила пръстена му, когато се беше метнал на кораба.

В ума му отново отекнаха думи. КАЖИ МИ ИМЕТО СИ.

Дробовете му горяха. Две миди се мъчеха да се заровят в корема му, чифт зъбати челюсти се вкопчиха в рамото му. Моля те — умоляваше той. — Просто ме остави да умра.

Името ти, Алу-баба . Този път езерото изтананика думите с гласа на майка му, използвайки бебешкото му име, което не беше чувал от години. Дай ми името си или ще видиш какво ще се случи.

Образът на омразния афшин бе заменен от Девабад. Или това, което някога бе Девабад, а сега бяха горящи руини, заобиколени от изпарило се езеро и пълни с пепелта на жителите му. Баща му лежеше заклан върху мраморните стъпала на разрушения царски двор, а Мунтадир висеше от строшената решетка на един прозорец. Цитаделата рухна, погребвайки живи Уаджид и всички войници, с които беше израснал. Градът гореше; къщи лумваха в пламъци, деца пищяха.

Не! Али се загърчи в хватката на езерото, ала беше невъзможно да спре ужасните видения.

Скелетово тънки сиви създания с пъстроцветни крила се кланяха в подчинение. Реки и езера пресъхваха, градовете им бяха погълнати от огън и прах, докато земя, която Али разпозна като Ам Гезира, бе пометена от отровно море. Самотен дворец се издигаше от пепелта на Девабад, изтъкан от изгорено стъкло и стопен метал. Видя Нахри. Лицето й беше забулено с нахидско бяло, ала тъмните й очи се виждаха, пълни с отчаяние. Върху нея падна сянка с очертанията на мъж.