Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Никой нищо няма да научава — сопна се царят. — Никой на кораба не е бил достатъчно близо, за да види какво се е случило.

Мунтадир скръсти ръце.

— Никой? Да разбирам ли, че вече си се погрижил за предполагаемата ни Бану Нахида.

Али се олюля.

— Какво искаш да кажеш? Къде е Нахри?

— Добре е — увери го царят. — Все още не съм решил съдбата й. Ще имам нужда от показанията ти, ако реша да я екзекутирам.

— Да я екзекутираш? — ахна Али. — Защо, в името на Всевишния, би я екзекутирал? Онзи умопобъркан не й остави никакъв избор.

Баща му изглеждаше озадачен.

— Според Мунтадир именно тя наредила на афшина да се хвърли в атака. Опитвали се да избягат, когато ти си го убил.

Да избягат? Али потръпна. Заболя го, не можеше да го отрече. Въпреки това поклати глава.

— Не така започна. Заварих го да се опитва да я отвлече от лечебницата. Заяви й, че ще ме убие, ако не отиде с него.

Мунтадир изсумтя.

— Колко удобно. Кажи ми, Зейди… поне скриха ли смеха си, докато ти разиграваха малкото си представление, или просто решиха, че си прекалено глупав, за да се усетиш?

— Това е истината!

— Истината. — Брат му се намръщи, лицето му потъмня. — Как изобщо би я разпознал?

Гасан се намръщи.

— Какво си правил в лечебницата посред нощ, Ализейд?

— Няма значение защо е бил там, абба — заяви Мунтадир пренебрежително. — Казах ти, че ще я защити; толкова е заслепен от любов, че дори не го осъзнава. Вероятно наистина вярва, че тя е невинна.

— Не съм заслепен от любов — сопна се Али, обиден от това предположение. Дъждът барабанеше по-силно по покрива, като ехо на думкащото му сърце. — Знам какво видях. Какво чух. И тя е невинна. Ще го изкрещя по улиците, ако я изправиш пред съда!

— Давай! — извика Мунтадир в отговор. — Няма да е първият път, в който ни посрамваш по улиците!

Гасан се надигна на крака.

— За какво, в името на Всевишния, говорите вие двамата?

Али не бе в състояние да отговори. Усещаше, че започва да губи контрол. Дъждът барабанеше по стъклото над него, водата беше мъчително близо.

Мунтадир го изгледа яростно, предупреждението в сивите му очи бе така ясно, сякаш го беше изрекъл.

— Двайсет и един души са мъртви, Зейди. Неколцина от тях, защото се опитаха да ме защитят, останалите, защото дойдоха да спасят твоя живот. — Той примига, сълзи оросиха тъмните му ресници. — Най-добрият ми приятел вероятно ще се присъедини към тях. И проклет да съм, ако на онази лъжлива нахидска курва й се размине, защото, когато става дума за шафитите, думата ти не означава нищо.

Той остави предизвикателството да увисне във въздуха. Али си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее чувствата, които бушуваха в него.

Над главите им се разнесе металически стон. Покапа вода.

Гасан вдигна очи и за първи път в живота си Али видя истински страх върху лицето на баща си.

Покривът рухна.

Водата нахлу през тавана, запращайки парчета медни тръби и късчета стъкло в лечебницата. Дъждът се изсипа вътре, обливайки кожата на Али и успокоявайки горящите му рани. С крайчеца на окото си видя как Мунтадир и баща му се скриха под единственото здраво местенце от покрива. Царят изглеждаше невредим. Разтърсен, но невредим.

За разлика от Мунтадир. Прясна черна кръв се стичаше по лицето му — парче стъкло трябва да го беше порязало по бузата.

— Ахи, съжалявам! — Али почувства как го залива вина и се смесва с объркването му. — Не исках да го направя, не исках да те нараня, кълна се!

Ала брат му не гледаше към него. Празният му поглед обходи съсипаната лечебница, шуртящия дъжд, рухналия таван. Ръката му се вдигна към окървавената му буза.

— Не… аз съжалявам, Зейди. — Той избърса кръвта от лицето си с края на тюрбана си. — Кажи на абба каквато истина поискаш. Оправи нещата както можеш. — Устните му се свиха в тънка ивица. — Повече няма да те защитавам.

— Ассаламу алейкум уа рахматуллахи . — Али извърна глава към лявото си рамо и отново прошепна: — Ассаламу алейкум уа рахматуллахи .

Отпусна рамене и обърна длани нагоре, за да изрече молитвата си, но умът му се изпразни при вида на ръцете му. Въпреки че раните му зарастваха забележително бързо, белезите бяха упорити, избледнели до тънки тъмни линии, които толкова много приличаха на татуировката на мъртвия афшин, че стомахът му се свиваше.

Али чу вратата да се отваря зад него, но не й обърна внимание, съсредоточавайки се отново върху молитвите си. Когато приключи, се обърна.