Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Абба?

Царят се беше отпуснал на килимчето зад него. Под очите му имаше сенки, главата му не беше покрита. На пръв поглед би могъл да бъде от простолюдието, уморен старец в простичка памучна дишдаша, седнал, за да си почине. Дори брадата му като че ли бе по-сива, отколкото преди няколко дни.

— М-мир на тебе — заекна Али. — Извинявай. Нямах представа…

— Не исках да те притеснявам.

Гасан потупа килимчето до себе си и Али отново се отпусна на пода. Баща му се взираше в михраба, малката резбована ниша в ъгъла, показваща посоката, в която Али, както и всеки друг правоверен джин, се навеждаше в молитва.

Очите на царя помътняха и той потърка брадата си.

— Не съм особено вярващ — заяви най-сетне. — Никога не съм бил. Честно казано, винаги съм смятал, че религията ни е била просто политически ход от страна на предците ни. Какъв по-добър начин да обединят племената и да опазят идеите на революцията от това да приемат новата човешка вяра на родината ни? — Гасан замълча за миг. — Разбира се, знам, че това е огромна ерес в очите на такива като теб, но помисли само… нима до голяма степен именно тя не сложи край на боготворенето на Нахидите? Нима не даде на властта ни лустрото на божествено одобрение? Хитър ход. Или поне така съм си мислел винаги.

Гасан продължаваше да се взира в михраба, ала умът му сякаш беше безкрайно далече.

— А после видях онзи кораб да избухва в пламъци с децата ми на борда, оставени на милостта на един безумец, когото аз пуснах в града ни. Слушах писъците, ужасен, че ще разпозная един от тях, ще го чуя да вика името ми… — Али чу как нещо го задави. — Ще излъжа, ако кажа, че челото ми не се опря в килимчето за молитва по-бързо, отколкото това на най-фанатичния шейх.

Али продължаваше да мълчи. Откъм отворения балкон чуваше птичките да пеят на яркото слънце. Светлината се процеждаше през решетките на прозорците, рисувайки сложни фигури върху шарките на килимчето. Взираше се в пода, а пот оросяваше челото му. Започваше да свиква с това усещане.

— Казвал ли съм ти някога защо те нарекох Ализейд? — Али поклати глава и баща му продължи: — Ти се роди малко след убийството на Маниже и Рустам. Мрачни времена за хората ни, вероятно най-ужасните от войната насам. В Девабад беше пълно с бежанци, бягащи от ифритите в граничните провинции, сред девите се зараждаше отцепническо движение, сахраянците вече се бяха разбунтували открито. Мнозина вярваха, че са настъпили последните дни на расата ни. Всички казваха, че е чудо, когато майка ти забременя отново след раждането на Зейнаб. За чистокръвните жени е късмет да имат дори едно дете, а две? И то толкова скоро едно след друго?

Гасан поклати глава и по лицето му пробяга нещо като усмивка.

— Казваха, че е благословия от Всевишния, знак за благоразположението Му към моята власт. — Усмивката му угасна. — А после ти се оказа момче. Втори син с могъща майка от богато племе. Когато отидох при Хатсет, тя ме умоляваше да не те убия.

Той отново поклати глава.

— Това, че ме смяташе за способен на нещо такова, докато аз броях пръстчетата ти и ти шепнех езана… тогава разбрах, че с нея сме непознати един за друг. Ден след раждането ти двама убийци от Ам Гезира се явиха в двора. Опитни мъже, най-добрите в онова, което правеха, предлагащи дискретни начини да разрешат проблема ми. Милостиви, бързи решения, които нямаше да породят никакво съмнение у аяанлийците. — Баща му стисна юмруци. — Поканих ги в кабинета си. Изслушах спокойните им разумни думи. А после ги убих със собствените си ръце.

Али се сепна, ала баща му като че ли не забеляза.

Взираше се през прозореца, потънал в спомени.

— Изпратих главите им обратно в Ам Гезира и когато настъпи денят, в който трябваше да получиш името си, те нарекох „Ализейд”, докато прикрепях реликвата ти към ухото ти. Името на най-великия ни герой, родоначалника на царуването ни, та всички да знаят, че си мой син. Дадох те на Уаджид, за да те отгледа като кайд, и през годините, докато те гледах да израстваш в стъпките на онзи, чието име носеше — благороден, но добър, страховит зулфикарин… Решението ми ме радваше. От време на време се улавях да се чудя… — Гасан замълча за миг, поклащайки леко глава и едва тогава, за първи път, откакто беше влязъл в стаята, се обърна и срещна погледа на Али. — Сега обаче се боя, че да дам на втория си син името на най-прословутия бунтовник в нашия свят не бе най-мъдрото решение.

Али наведе глава. Не бе в състояние да погледне баща си в очите. Беше си се представял изпълнен със справедливо възмущение, когато най-сетне се стигне до този разговор, ала сега му се повдигаше.