Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Нисрийн — повика я Нахри с облекчение. — Ела. Ако ти поддържаш ритъма на барабана, аз мога да използвам тази чиния като дайре и…

Нисрийн се втурна в стаята и изтръгна окървавеното парче дърво от ръката й.

— О, дете… какво е това?

— Призовавам Дара — отвърна Нахри. Не беше ли очевидно? — Веднъж вече успях. Няма причина да не го сторя отново. Просто трябва да го направя както трябва.

— Бану Нахри. — Нисрийн коленичи и бутна купата настрани. — Той си отиде, дете. Няма да се върне.

Нахри блъсна ръцете й настрани.

— Няма откъде да го знаеш — заяви тя яростно. — Ти не си Нахида. Нищичко не зна…

— Познавам робите — прекъсна я Нисрийн. — Помогнала съм на майка ти и чичо ти да освободят дузини роби. И, дете… те не може да бъдат отделени от вместилищата си. Нито за миг. То е единственото, което свързва душата им с този свят. — Нисрийн улови лицето на Нахри между дланите си. — Той си отиде. Ти обаче си жива. И ако искаш да продължиш да живееш, трябва да се стегнеш. — Очите й бяха потъмнели от предупреждение. — Царят иска да говори с теб.

Нахри застина. В ума си отново видя стрелата, пронизала гърлото на Али, и чу Мунтадир да пищи, докато Дара го бичуваше. Студена пот изби по тялото й. Не можеше да застане пред баща им.

— Не. — Тя поклати глава. — Не мога. Той ще ме убие. Ще ме хвърли на онзи каркадан и…

— Няма да те убие. — Нисрийн я издърпа на крака. — Защото ще кажеш точно това, което той иска да чуе, и ще направиш каквото ти нареди, ясно ли е? Ето как ще оцелееш. — Тя задърпа Нахри към хамама. — Само че първо ще те изкъпем.

Малката баня беше топла и пълна с пара, когато влязоха, от влажните плочки се носеше дъх на рози. Нисрийн кимна към едно малко дървено столче в мъгливите сенки.

— Седни.

Нахри се подчини. Нисрийн придърпа леген с гореща вода и й помогна да свали мръсната туника. Изпразни легена над главата й и водата потече по ръцете й, посивявайки, докато отмиваше пепелта от кожата й.

Пепелта на Дара. Гледката едва не я съсипа. С усилие преглътна един хлип.

— Не мога да го направя. Не и без него.

Нисрийн цъкна с език.

— Къде се дяна момичето, което уби ифрит с кръвта си и ми държеше огнени, богохулни речи за предците си? — Тя коленичи и избърса мръсното лице на Нахри с влажна кърпа. — Ще преживееш това, Бану Нахри. Трябва да го направиш. Ти си всичко, което имаме.

Нахри преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Внезапно я осени една мисъл.

— Ами пръстенът му… може би ако го намерим…

— Няма го вече. — Горчива нотка се прокрадна в гласа на Нисрийн, докато правеше пяна с калъп сапун. — Не остана нищичко; царят нареди да изгорят кораба и да го потопят на дъното. — Тя насапуниса дългата коса на Нахри. — Никога не съм виждала Гасан такъв.

Нахри се напрегна.

— Какво искаш да кажеш?

Нисрийн понижи глас.

— Дараявахуш е получил помощ, Нахри. Хората на царя намерили припаси на брега. Не много, възможно е да е бил само един мъж, но… — Тя въздъхна. — С това и демонстрациите… цари хаос.

Нисрийн изля кофа чиста вода върху главата й.

— Демонстрациите? Какви демонстрации?

— Пред стените на двореца всеки ден се събират деви, настояващи за правосъдие за смъртта на Дараявахуш. — Нисрийн й подаде хавлия. — Убийството на роб е страшно престъпление в нашия свят, а афшинът… е, предполагам, че в храма си видяла с очите си какво изпитват към него хората ни.

Нахри потръпна при спомена за това как Дара си играе с децата на девите в градината, благоговейните лица на възрастните, трупащи се около него.

Прекрасно си спомняше обаче и чия бе вината за касапницата на кораба… и онази смърт, която царят никога нямаше да прости.

— Нисрийн… — започна, докато другата жена се залови да разреши косата й. — Дара уби Али. Единственото правосъдие, което Гасан ще въздаде…

Нисрийн се дръпна изненадано.

— Дара не уби Ализейд. — Лицето й помръкна. — И аз ако не знам… принудена бях да го лекувам.

— Да го лекуваш… Али е жив ? — Нахри не можеше да повярва на ушите си. Принцът беше прострелян, удавен, а после очевидно обладан от марид; и през ум не й беше минало, че е възможно да е жив. — Добре ли е?

— Добре ли е ? — повтори Нисрийн, видимо потресена от въпроса. — Той уби твоя афшин!

Нахри поклати глава.

— Не беше той. — Нямаше и следа от Али в маслоокото демонично създание, което се бе покатерило на кораба, шепнейки на език като прилива на морето. — Бяха маридите. Вероятно са го принудили…