Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Кога ще срещна каркадана?

Гасан задържа погледа му.

— Няма да се срещнеш с него. Лишавам те от титлите и парите ти в Хазната и те изпращам в Ам Гезира. Останалите племена ще решат, че си отишъл, за да оглавиш някой гарнизон.

Изгнание? — Али се намръщи. — Не може да е само това . Ала когато баща му не добави нищо, той си даде сметка, че в историята за раждането му бе имало предупреждение.

Чужденците може и да сметнеха, че това е просто военно назначение, ала гезирците щяха да знаят истината. Когато Ализейд ал Кахтани — Ализейд Аяанлиеца — пристигнеше в Ам Гезира, обеднял и сам, гезирците щяха да разберат, че е изгубил покровителството на баща си. Че този втори син, този чужд син е бил изоставен и кръвта му може да бъде пролята без страх от възмездие. Гезирските наемни убийци бяха най-добрите и най-леснодостъпните. Всеки, надяващ се да си спечели благосклонността на брат му, на баща му, на Каве, на който и да било от многобройните врагове, които Али си беше създал през годините… дори не беше нужно да е някой, чийто гняв лично си беше навлякъл. Кахтаните имаха стотици противници дори сред собственото си племе.

Наказанието му беше екзекуция. Може и да отнемеше няколко месеца, но в крайна сметка щеше да умре. Не на бойното поле, биейки се храбро в името на семейството си; не като мъченик, избрал с ясно съзнание да защити шафитите. Не, вместо това щеше да бъде преследван като животно в непозната земя и убит, преди да бе навършил четвърт век. Щеше да прекара последните си дни сам и изпълнен с ужас, а когато неминуемо паднеше, щеше да бъде от ръцете на хора, които щяха да го накълцат на парчета, за да се сдобият с кървавото доказателство, необходимо за да им бъде заплатено.

Баща му се изправи, бавните му движения издаваха възрастта му.

— Един търговски керван потегля за Ам Гезира утре. Ще заминеш с тях.

Али не помръдна. Не бе в състояние.

— Защо просто не наредиш да ме убият? — Думите излязоха забързано, полуумолително. — Хвърли ме на каркадана, отрови храната ми, накарай някой да ми пререже гърлото, докато спя. — Примига, мъчейки се да преглътне сълзите си. — Няма ли да бъде по-лесно?

Виждаше собствената си покруса, отразена върху лицето на баща си. Въпреки всичките шеги за това колко много приличал на хората на майка си, очите му открай време бяха очите на Гасан.

— Не мога — призна царят. — Не мога да дам такава заповед. — И за тази своя слабост, синко, съжалявам.

Обърна се и понечи да си тръгне.

— Ами Нахри? — извика Али, докато баща му посягаше към вратата, жадуващ отчаяно за мъничко утеха. — Знаеш, че казах истината за нея.

— Нищо такова не знам — възрази Гасан. — Мисля, че Мунтадир е прав; когато става дума за нея, на думата ти не може да се вярва. Пък и това не променя станалото.

Али беше разрушил бъдещето си, за да каже истината. Не можеше да бъде напразно.

— Защо не?

— Ти уби Дараявахуш пред очите й, Ализейд. Нужни бяха трима мъже, за да я откъснат, пищяща и ритаща, от пепелта му. Ухапа един от тях толкова лошо, че трябваше да бъде зашит. — Баща му поклати глава. — Каквото и да е имало между вас двамата, то свърши. Ако преди не ни е смятала за врагове, сега със сигурност сме такива.

— О, воине на джиновете, умолявам те… — Нахри затвори подпухналите си очи, докато напяваше, потропвайки с пръсти по една преобърната купа, лепкава от засъхнали парченца ориз. Беше я взела от купчината плесенясващи съдове до вратата, останки от обеди и вечери, които едва беше докоснала.

Взе треска дърво от един строшен стол и поряза дълбоко китката си. Гледката на кръвта й беше разочароваща. Би подействало по-добре, ако имаше пиле. Ако музикантите й бяха тук. Заровете бяха прецизна работа.

Кръвта се стече по ръката й и покапа по пода, преди раната да се затвори.

— Велики пазителю, призовавам те. Дараявахуш е-Афшин — прошепна, а гласът й се прекърши, — ела при мен.

Нищо. Спалнята й си остана все така тиха, както преди седмица, когато я бяха заключили тук, все още покрита с пепелта му. Само че Нахри не позволи това да я разубеди. Просто щеше да опита отново, променяйки леко песента. Не можеше да си спомни точните думи, които беше изпяла в Кайро толкова отдавна, но улучеше ли ги веднъж, трябваше да се получи.

Размърда се на пода, долавяйки миризмата на немита коса, докато притегляше мръсната купа към себе си. Порязваше китката си Бог знае за кой път, когато вратата на стаята й се отвори. Тъмният силует на една жена се очерта на фона на ослепителната светлина в лечебницата.