Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Не това се случи — заяви Нахри разпалено. — Дара никога не би…

Царят махна пренебрежително с ръка.

— Той беше избухлив мъж от един древен и жесток свят. Кой би могъл да разбере защо е избрал да избухне по този начин? Да те открадне от леглото ти като някакъв варварин от дивите земи на Девастана. Естествено, че не си се съпротивлявала; била си ужасена, младо момиче, което в продължение на месеци е било под неговото влияние.

Нахри обикновено страшно я биваше да овладява емоциите си, но ако Гасан смяташе да изкара Дара някакъв варварин изнасилвач, а нея като безпомощна жертва, и то пред очите на всички, значи, беше луд.

Пък и не беше единственият, който държеше козове.

— Тази твоя очарователна историйка включва ли частта, където синът ти беше обладан от маридите и използва печата на Сулейман?

— Ализейд никога не е бил обладаван от маридите — заяви Гасан напълно спокойно. — Ама че нелепица. Никой не е виждал маридите от хилядолетия. Ализейд изобщо не е падал в езерото. Заловил се е за такелажа на кораба и се е покатерил обратно на борда, за да убие афшина. Той е герой. — Замълча за миг и изви устни в горчива усмивка, а гласът му потрепери за първи път. — Винаги е бил надарен с меча.

Нахри поклати глава.

— Не това се случи. Имаше и други свидетели. Никой няма да повярва…

— Много по-лесно е за вярване от това, че Маниже е имала тайна дъщеря, скрита далече от тук в един от градовете на човеците. Момиче, чието държание като че ли издава почти напълно човешки произход… Извинявай, какво казахме, че е? А, да, проклятие, променящо външния ти вид. — Царят долепи дългите си пръсти. — Да, мисля, че добре пробутах тази история.

Откровеността му я слиса; странно й се бе сторило с каква лекота бе приел самоличността й, когато дори самата тя се съмняваше.

— Защото е истина — възрази. — Ти си този, който ме взе за Маниже, когато пристигнах.

Гасан кимна.

— Заблудих се. Истински бях привързан към майка ти. Видях една дева да влиза в двореца с афшин до себе си и за миг емоциите ме надвиха. И кой знае? Като нищо действително си дъщеря на Маниже, във вените ти очевидно има нахидска кръв… — Той докосна печата на бузата си. — Само че има и човешка. Не е много; ако са били умни, родителите ти щяха да я скрият. Мнозина в нашия свят го правят. Но тя е там.

Увереността му я разтърси.

— Щеше да оставиш Мунтадир да се ожени за някоя, в чиито вени тече човешка кръв?

— И да осигуря мир между племената ни? Изобщо не бих се поколебал. — Той се изсмя. — Нима мислиш, че единствено Ализейд е толкова радикален? Достатъчно дълго съм живял и съм видял предостатъчно, за да знам, че кръвта не е всичко. Има много шафити, които се справят с магията не по-зле от който и да било чистокръвен. За разлика от сина ми обаче съм наясно, че останалите в нашия свят все още не са готови да приемат това. Но ако никой друг не научеше истината за теб… — Той сви рамене. — Изобщо не би ме притеснявало точно каква кръв тече във вените на внуците ми.

Нахри беше занемяла. Трудно й бе да почерпи каквато и да било утеха от твърдението на Гасан, че шафитите са равни на чистокръвните… не и когато с такава лекота пренебрегваше истината заради политическата действителност. Това, че бе способен на нещо такова, издаваше жестокост, каквато не бе видяла в далеч по-първичните предразсъдъци на Дара.

— Издай ме тогава — предизвика го тя. — Не ме е грижа. Няма да ти помогна да очерниш паметта му.

— Да очерня паметта му? — Гасан се изсмя. — Той е Бича на Ки-зи. Тази лъжа бледнее в сравнение с истинските му зверства.

— Кой го казва? Мъжът, който крепи властта си с лъжи.

Царят повдигна една от тъмните си вежди.

— Искаш ли да чуеш как си е спечелил това прозвище?

Нахри не отговори и той я изгледа.

— Но разбира се. При целия ти интерес към нашия свят, при всички неща, за които си питала сина ми… си показала учудващо малко желание да научиш кървавата история на твоя афшин.

— Защото тя няма значение за мен.

— Значи, няма да имаш нищо против да я чуеш. — Гасан се облегна назад и долепи длани. — Да поговорим за Ки-зи. Някога тохаристанците били най-верните поданици на твоите предци. Лоялни и миролюбиви, отдадени на огнепоклонничеството… Имали един-единствен недостатък… съзнателно престъпили закона за човеците.

Гасан докосна тюрбана си.

— Коприна. Специалитет на човеците в техните земи, тя станала невероятно популярна в мига, в който била донесена в Девабад. Ала производството й е фина работа… прекалено фина за ръцете на буйните джинове. Така че тохаристанците поканили няколко избрани човешки семейства в племето си. Приели ги с отворени обятия и им дали техен собствен, защитен град. Ки-зи. Никой не можел да си тръгне и все пак мястото било смятано за истински рай. Както можело да се очаква, през годините деви и човеци се смесили. Тохаристанците много внимавали да не допуснат никой с човешка кръв във вените да си тръгне от Ки-зи, а коприната била толкова високо ценена, че предците ти в продължение на векове си затваряли очите за съществуването на града. Докато Зейди ал Кахтани не се разбунтувал. Докато аяанлийците не се врекли във вярност и изведнъж всеки дев, прощавай, всеки джин , който хранел дори зрънце симпатии към шафитите, попаднал под подозрение.