Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Нищо. Нямаше и следа от ужас, от неверие сред чернооките деви пред нея. Всъщност повечето от тях имаха точно толкова безизразен вид, както и когато тя влезе.

Не, не безизразен.

Предизвикателен.

Един възрастен мъж пристъпи напред. Облечен в яркоалените одежди на Великия храм, той имаше поразителен вид — с ивица от пепел, която пресичаше покритото му с бръчки лице, и висока небесносиня шапка, кацнала върху покритата му със сажди глава.

Картир , разпозна го Нахри, спомнила си добротата, която беше проявил към нея в храма. Сега потръпна, когато го видя да прави още една крачка към нея. Стомахът й се сви; очакваше да бъде осъдена.

Само че Картир не направи нищо такова. Вместо това допря длани в традиционния за девите израз на уважение, наведе очи и се поклони.

Духовниците зад него начаса последваха примера му и движението премина през цялото множество, докато събралите се деви й се покланяха. Никой не промълви и дума. Нахри си пое рязко дъх, а после зад гърба си чу как едно сърце заби по-бързо.

Застина, сигурна, че си внушава, и хвърли поглед назад. Гасан ал Кахтани срещна погледа й с непроницаемо изражение. Слънцето огряваше прозореца зад него, отразявайки се в ослепителните скъпоценни камъни върху трона му, и тя изведнъж осъзна върху какво седи.

Шеду. Тронът беше изваян във формата на крилатия лъв, който бе символ на нейното семейство.

Гасан седеше върху трона на Нахидите.

И изобщо не изглеждаше доволен. Нахри подозираше, че импровизираната демонстрация на девско единство не бе онова, което бе очаквал. Съчувстваше му… наистина. Дразнещо бе, когато нещо преобърне грижливо подготвените ти планове.

Ето защо никога не бива да преставаш да кроиш резервни планове.

Лицето му стана още по-студено и Нахри се усмихна, за първи път след смъртта на Дара. Беше същата усмивка, която беше отправила на пашата, усмивката, която бе отправяла на стотици арогантни мъже през годините тъкмо преди да ги измами и здравата да ги оскубе.

Нахри винаги се усмихваше на своите мишени.

Каве е-Прамух взе последните десет стъпала на лечебницата на бегом и блъсна тежката врата. Цялото му тяло трепереше.

Синът му лежеше върху огнено легло от димящ кедър.

Тази гледка спря дъха му. Джамшид, комуто бе отказано лечение, докато Каве, по думите на царя, „не сложеше ред в това, което се случва в предателското ти племе от огнепоклоннически фанатици”, все още беше с униформата, която носеше, когато бе изхвръкнал от дома им в онази ужасна нощ, бялата му препаска сега беше напълно почерняла от кръв. Лежеше изкривен на една страна, тялото му беше сгърчено и поддържано от възглавници, които да го предпазят от всякакъв натиск върху раните от стрели на гърба му. Тънък слой пепел покриваше кожата му и оросяваше черната му коса. Въпреки че гърдите му се повдигаха и спускаха на треперливата светлина, хвърляна от факлите по стените на лечебницата, останалата част от тялото му беше неподвижна. Прекалено неподвижна.

Ала не беше сам. Прегърбен в един стол до леглото му седеше емир Мунтадир, черната му роба беше изпомачкана и изцапана с пепел, сивите му очи — пълни със скръб. Една от неподвижните ръце на Джамшид почиваше между неговите.

Каве се приближи и емирът се сепна.

— Велики везире… — Побърза да пусне ръката на Джамшид, макар и не преди Каве да забележи колко плътно беше преплел пръстите им. — Прости ми, аз…

— Бижан е-Ошрусан — тихо каза Каве.

Мунтадир се намръщи.

— Не разбирам.

— Това е името, което баща ти иска. Бижан е-Ошрусан. Един от войниците в експедицията ви; именно той остави запасите на брега. Имам доказателства и свидетел, който ще го потвърди. — Гласът на Каве се прекърши. — А сега, моля те… нека видя сина си.

Мунтадир начаса се дръпна, лицето му беше огряно от облекчение и вина.

— Разбира се.

Каве се озова до сина си за частица от секундата. И се вцепени. Защото беше невъзможно да се държи на краката си, докато детето му лежеше прекършено пред него.

Мунтадир все още беше там.

— Той… — Каве чу как гласът му пресекна. — Той дори не се поколеба. Хвърли се пред мен в мига, в който стрелите полетяха.

Да не би да се очаква това да ми донесе утеха? — Каве избърса пепелта от затворените очи на сина си, а пръстите му трепереха колкото от скръб, толкова и от гняв. — Ти би трябвало да си в окървавена униформа, а Джамшид да ридае в царски дрехи. Изведнъж почувства, че е в състояние да удуши младия мъж до себе си, мъжа, когото бе гледал да разбива сърцето на сина му отново и отново, всеки път, когато слуховете около тях се усилеха повечко… или всеки път, когато нещо ново и хубаво хванеше окото му.