Шеннон Чакраборти - Град от месинг

— Моля?

Той вече се отдалечаваше.

— Не можеш да се върнеш в човешкия свят. — Приседна тежко върху килимчето в сянката на дървото и си изу ботушите. Сякаш беше остарял по време на краткия им разговор, върху лицето му беше легнала сянка на изтощение. — Противоречи на законите ни, а и ифритите вероятно вече се опитват да те намерят. Няма да изкараш и ден.

— Това не е твой проблем!

— Напротив, е. — Той се излегна, скръствайки ръце под главата си. — Ти също, за съжаление.

Ледена тръпка полази по гърба на Нахри. Въпросите за семейството й, едва прикритото разочарование, когато бе научил за уменията й.

— Какво знаеш за мен? Знаеш ли защо мога да правя тези неща?

Той сви рамене.

— Имам своите подозрения.

— И те са? — подкани го Нахри, когато той се умълча. — Кажи ми.

— Ще престанеш ли да ме тормозиш, ако го направя?

Не.

Тя кимна.

— Да.

— Мисля, че си шафит.

Беше я нарекъл по същия начин и на гробището. Думата обаче си оставаше непозната.

— Какво е шафит?

— Така наричаме някой, който има смесена кръв. Това се случва, когато моята раса се… поразпусне с човеците.

— Поразпусне? — Тя ахна, осъзнала значението на думите му. — Мислиш, че във вените ми има кръв на деви? Че съм като теб?

— Вярвай ми, за мен тази мисъл е също толкова смущаваща. — Той изцъка неодобрително с език. — Никога не бих повярвал, че един Нахид е способен на подобен грях.

С всяка изминала минута Нахри все повече се объркваше.

— Какво е Нахид? Басима ме нарече нещо такова, нали?

Един мускул на челюстта му потръпна и тя зърна някаква емоция да припламва в очите му. Не трая дълго, но беше там. Той се прокашля.

— Това е семейно име — отвърна най-сетне. — Нахидите са семейство деви лечители.

Деви лечители? Нахри зяпна, но преди да успее да отговори, той махна с ръка.

— Не. Казах ти какво мисля, а ти обеща да ме оставиш на мира. Трябва да си почина. Снощи направих доста магии и искам да бъда готов, ако ифритите отново дойдат да те търсят.

Нахри потрепери и ръката й инстинктивно се вдигна към гърлото й.

— Какво смяташ да правиш с мен?

Той издаде подразнен звук и посегна към джоба си. Нахри подскочи, очаквайки оръжие, но той извади парче плат, което изглеждаше прекалено голямо, за да се побере там, и го подхвърли към нея, без да отваря очи.

— Близо до скалата има езерце. Съветвам те да го посетиш. Миришеш по-отвратително и от останалите от расата си.

— Не отговори на въпроса ми.

— Защото все още не знам. — Чу несигурността в гласа му. — Повиках някого на помощ. Ще изчакаме.

Точно от каквото имаше нужда — още един джин, който да се произнесе за съдбата й. Нахри вдигна купчинката дрехи.

— Не се ли притесняваш, че ще избягам?

Той се изсмя сънено.

— Ще ми се да те видя как се измъкваш от пустинята.

Оазисът беше малък и Нахри много скоро откри езерцето, което той беше споменал, потънало в сенки, заобиколено от храсталаци и подхранвано от няколко ручейчета, които извираха от една скала. Не забеляза нито следа от коне или камили; нямаше представа как бяха стигнали до тук.

Нахри сви рамене и като свали съсипаната си абая, се потопи във водата.

Хладният допир беше като докосването на приятел. Затвори очи, опитвайки се да осмисли лудостта на отминалия ден. Беше отвлечена от джин. Дев. Все тая. Магическо създание с твърде много оръжия, което не изглеждаше особено запленено от нея.

Изтегна се по гръб, зареяла поглед към обграденото от палми небе и рисувайки фигурки във водата.

Според него във вените ми има кръв на деви. Идеята, че по какъвто и да било начин е свързана със създание, което предишната нощ бе призовало пясъчна буря, бе смешна, но той имаше право за това, че не може да пренебрегва значението на лечителските си способности. Беше прекарала целия си живот, опитвайки се да се слее с онези, които я заобикаляха, просто за да оцелее. Тези инстинкти се бореха и сега: вълнението да научи коя е и поривът да избяга обратно в живота си в Кайро, който си беше извоювала с такива усилия.

Знаеше обаче, че шансовете й да оцелее в пустинята бяха нищожни, така че опита да се отпусне, радвайки се на езерцето, докато пръстите й не се сбръчкаха. Разтърка кожата си с палмова кора и масажира косата си във водата, наслаждавайки се на усещането да бъде чиста. Не се случваше често да има възможност да се изкъпе — у дома жените в местния хамам ясно бяха дали да се разбере, че не е добре дошла, боейки се навярно да не урочаса водата.