Шеннон Чакраборти - Град от месинг

Създанието поспря, за да разпери две покрити с пера ръце. Крилата му бяха невероятни, искрящите им пера с цвят на зелен лимон бяха дълги почти толкова, колкото тя беше висока. Нахри понечи да се изправи, чудейки се дали да предупреди дева. Създанието изглеждаше погълнато изцяло от него и като че ли изобщо не я забелязваше, ситуация, която тя предпочиташе. И все пак, ако новодошлият убиеше дева, нямаше да има кой да я изведе от пустинята.

Човекоптицата нададе цвъртене, от което и последното косъмче по тялото на Нахри настръхна. Звукът събуди дева, разрешавайки проблема й. Той примига бавно с изумрудените си очи, заслонявайки ги, за да види кой стои пред него.

— Хайзур… — Той изпусна дъха си. — В името на Създателя, радвам се да те видя.

Създанието протегна деликатна ръка и придърпа дева в братска прегръдка. Очите на Нахри се разшириха. Нима това беше онзи, когото девът беше чакал?

Двамата се отпуснаха на чергата.

— Дойдох веднага щом получих сигнала ти — изграчи създанието. На какъвто и език да говореха, не беше дивастийски; беше пълен с отсечени звуци и ниско бухане, като птича песен. — Какво не е наред, Дара?

Изражението на дева се вгорчи.

— По-лесно е да се види, отколкото да се обясни. — Той погледна към оазиса и очите му се впиха в скривалището на Нахри. — Излез, момиче.

Нахри настръхна, подразнена, че я бяха открили толкова лесно и че й заповядваха, сякаш беше куче. Въпреки това бутна листата настрани и излезе, за да се присъедини към тях.

Потисна ахването си, когато човекоптицата се обърна към нея — сивият тон на кожата му твърде много й напомняше за тулите. Контрастираше с малката му почти красива розова уста и изящните зелени вежди, които се срещаха в средата на челото му. Имаше безцветни очи и едва забележими наченки на сива брада.

Той зяпна, като че ли също толкова изненадан при вида й.

— Ти… имаш спътница. Не че съм недоволен, но трябва да отбележа, Дара… Не мислех, че човеците са твоят тип.

— Тя не ми е спътница. — Девът се намръщи. — И не е изцяло човек. Тя е шафит. Тя… — Прокашля се, гласът му внезапно се обтегна. — Във вените й като че ли тече кръвта на Нахидите.

Създанието се завъртя рязко.

— Защо мислиш така?

Устните на дева се изкривиха от неудоволствие.

— Излекува се пред очите ми. На два пъти. Освен това притежава техния дар с езиците.

— Слава на Създателя. — Хайзур дойде по-близо със странната си походка и Нахри се дръпна рязко назад. Безцветните му очи се плъзнаха по лицето й. — Мислех, че Нахидите бяха изтребени преди години.

— Аз също. — Девът звучеше разстроено. — А за да лекува по начина, по който го прави… не може да е просто далечна потомка. Само че изглежда изцяло човек… взех я от един човешки град още по на изток, отколкото сме сега. — Девът поклати глава. — Нещо не е наред, Хайзур. Твърди, че не е знаела нищо за нашия свят до снощи, но незнайно как успя да ме довлече през половината…

— Тя може да говори за себе си — прекъсна го Нахри троснато. — И нямах намерение да те влача където и да било! Бих била безкрайно по-щастлива никога да не те бях срещала.

Девът изсумтя.

— Онзи ифрит щеше да те убие, ако не се бях появил.

Хайзур вдигна рязко крила, за да ги накара да замълчат.

— Ифритите знаят за нея? — попита остро.

— Повече, отколкото аз — призна девът. — Единият се появи малко преди мен и изобщо не се учуди да я види. Ето защо те повиках. — Той махна с ръка. — Вие, перитата, винаги знаете повече от всички нас.

Крилата на Хайзур увиснаха.

— Не и по този въпрос… макар да ми се ще да знаех. Имаш право, обстоятелствата са странни. — Той стисна основата на носа си със странно човешки жест. — Имам нужда от чаша чай. — Върна се рязко на килимчето, давайки знак на Нахри да го последва. — Ела, дете.

Курдиса се и в ръцете му изведнъж изникна голям самовар, ухаещ на пиперени зърна и кора на индийско орехче. Щракна с пръсти и се появиха три чаши. Напълни ги и подаде първата на Нахри.

Тя се взря в чашата със страхопочитание; стъклото беше толкова фино, че изглеждаше така, сякаш чаят, от който се вдигаше пара, се плискаше в ръцете й.

— Какво си ти?

Той й отправи мила усмивка, която разкри заострени зъби.

— Аз съм пери. Името ми е Хайзур. — Той докосна челото си. — За мен е чест да се запознаем.

Е, каквото и да бяха перитата, очевидно имаха по-добри маниери от девите. Нахри отпи от чая си. Беше гъст и пиперлив, изгарящ гърлото й по странно приятен начин. В миг топлина се разля по цялото й тяло… и което беше по-важно, гладът й беше уталожен.